„На добрите хора им се случват добри неща“, повтаря героинята в „Снимка с Юки“. А целият филм разказва за това, как на хората се случват неприятни, срамни и лоши неща, за да разберат точно какви са. Дали са от добрите или само се смятат за такива. Даже да са малко виновни, абсолютно невинни, жертва на несправедливост или несправедливи. И как оценката на общността или обществото за тях ги обрича на личен катарзис, който обаче отдавна е трябвало да се превърне поне малко в обществен. Цената на доброто се оказва висока, на злото – ежедневна, а лъжата е повседневност.
Георги е емигрант в Канада, неустойчив, интелигентен и самомнителен, който води японската си съпруга в България заради операция „ин витро“ по̀ на сметка. Вероятно той е забягнал от страната си най-вече заради саркастичните забележки или планове на майка си за собствената му съдба, отколкото заради нещо друго. Нападките ѝ на семейната трапеза Георги вече е принуден да превежда с присъщата си безхарактерна деликатност на екзотичната си, вечно удивена от всичко съпруга, която така плътно се е впила в ролята си на пришълец.
Уклончив герой, който сме склонни напълно да разберем и така, но не и неговата доста отчуждена и боязлива връзка с японката. Двамата си говорят както героите в „Слънцето и сянката“ – общочовешки, стерилно, не съпружески или съкровено. Бездната между тях, емоционална, културологична, цивилизационна, зее неконтролирана. Докато не им се случват разни странни неща в селото на дядото на Георги, където отиват за спокойствие, докато ембрионът добие живот и дух. Там различни събития обаче по-скоро затвърждават като вечен статута им на бегълци или нов вид номади. Въведен в инцидент, оттам в личната и социална драма на местната циганска общност, Георги продължава твърдо да брани ролята си на статист, дори не свидетел. Във всеки момент сякаш иска да бъде отново на друго място, да участва в друг филм, да е с някой друг, но това не му се удава и примката около него се затяга. Докато жена му от снаха-сувенир или туристка, пълна с нездраво любопитство към екзотиката на циганите, се превръща едва ли не в пилигрим, молещ за прошка, пощада и умиротворение.
До края на филма дистанцията между младата двойка се увеличава, неразбирането е пълно, а взаимните жестоки и ужасни обвинения ескалират. Оказва се, че те не желаят да се опознаят, защото това таи рискове и ги отвлича от плана – прилична работа и къща, дете и странни хобита за евентуална разтуха. За японката това са снимки с Полароид, които веднага излизат и тя ги раздава на вечно усмихнатите циганчета. В началото на филма е имало малко прекалено обяснително въведение около привързаността на някаква екзотична група снимачи към изтръгнатите от действителността моменти, застопорени и подарени на другите с тази малко старомодна система. Това влиза в злокобна работа при семейната снимка на циганското многолюдие с починалото момче в центъра на кадъра. За този кадър гостите от Канада, иронично и фамилиарно наричани „американецът“ и „китайката“ в селото, са помолени настоятелно, а на тях им се вижда перверзно и осъдително, многозначително, но и мъчително.
Иронията е пълна – някакви международни бродяги, в случая българин и японка, намерили комфортен подслон в земи, където индианците са реквизит в резерват или приобщени до неузнаваемост, тук се сблъскват на живо с отречена, охулвана, изолирана и игнорирана общност от цигани, все още неразчистена.
Всъщност важните герои на филма са именно местните цигани. Най-вече бащата на загиналото дете. Той навлиза малко по-късно в сюжета с походката на уестърнов герой, запътен към смъртен двубой – с изсеченото си лице, навирената глава и полюляването на бивш спортист от силов спорт. Постепенно в сюжета израства образът му на трагичен герой, издялан от превратностите на съдбата и предубежденията на средата, дори неговата собствена. От насилник, бивш олимпийски шампион, обвинен в кражба на пари заради циганския си произход, лош и груб родител, той се превръща в машина за ред, отмъщение и морал. Като някакъв отчаян шериф, страда и налага своя замисъл за законност, справедливост, както винаги отхвърлен от всички, освен от съпругата и роднините си.
Методично, бавно, умишлено той зашеметява и оплита в безумния транс на насиления катарзис младата повърхностна двойка. Японката е склонна да поиска прошка и коленичи пред вцепененото от мъка лице на майката на загиналото дете, ала заинатеният млад българин Георги, който терапевтично се е противопоставял на романтичните ѝ представи за циганското племе, е всъщност поставеният на колене.
Лъчезар Аврамов, младият режисьор на филма, още с предишния си („Преследвачът“) посяга към качествена проза - на Виктор Пасков. Тук използва мотиви на разказвача Мирослав Пенков, който обичайно използва своята носталгия към България, за да изложи като във витрина поразяващо точните си и ужасяващи прозрения за българина и света. Сценарият е разработен елегантно и с увлечение от Димитър Стоянович и самия режисьор, за да демонстрира почит и разбиране на най-висшите и класически сценарни практики - целящи да преобърнат представи, убеждения, да осмеят комплекси и въдворят благородството и великодушието като герои, нищо по-малко.
На пръсти се брои посягането към циганската тема в нашето кино, подплатено с мисъл и респект, а не като извор за хумористичен местен фолклор. Особено рядко циганите се използват като герои не единствено, за да се опишат по-добре недостатъците на българите, а по-скоро като някакъв провокативен морален коректив. Това се случи примерно в „Покрив“, една любовна история между женен българин и циганка, изключително страстен документ на времето и нравите на нашето общество от онези години. В „Извън пътя“ Николай Волев също се опита парадоксално да избие комплексите ни по тази тема, биейки с нови клишета по старите клишета, на принципа „клин клин избива“. Но тук, в „Снимка с Юки“, нещата придобиват универсален размах, далеч не евтино романтичен, а издъно драматичен. Сякаш присъстваме на древногръцка трагедия в едно запуснато и от бога село, където хората все още живеят според някакви свои вътрешни закони.
Портретите на циганите, снимани от оператор с такъв международен статут като Торстен Липсток (автор на няколко познати ни филми и клипове на известни изпълнители) са истинска живопис и животопис. Красиви, изразителни лица, изнамерени сред тълпата от познати ни типажи на циганското население, стоят застинали като стенописи. Жените, врачки или майки, навели покорно глави във фотогенична скръб, сякаш знаят съдбата на всички и всичко и страдат с някакво извечно достойнство за нея. Като властелин на живота и смъртта се разпорежда със зачеването, вероятно и със смъртта, възрастна циганка с очи с различен цвят – синьо и черно. Вероятно едното око е изкуствено, както и зачеването в началото на филма. Жените тук прощават на мъжете, разбират ги, знаят качествата и силата им и стоят на тяхна страна в името на някаква сякаш вековна справедливост или присъда. Не са като майката на Георги или обърканата японка. Те умеят да отговарят на злото с добро, стоят величествени и неразбрани, но упорити и последователни в някакъв безспирен транс. Японката, съвременно неопитно момиче, избягало от своите си традиции, е респектирана и покрусена. А Георги си остава подозрителен, неубеден, подплашен, гузен и нагъл - окопитва се чак когато разбира, че може да го пребият. Няма да се даде да го подкупят, прелъстят или спечелят на тяхна страна.
Актьорите са изрядно подбрани и очарователно точни – Руши Видинлиев като подплашения жених-емигрант, докато Рашко Младенов е емигрант в собственото си семейство - безхарактерен баща, който снима наляво и надясно семейните срещи като наемник. Но най вече побира в себе си целият живец на филма Серафим Тодоров – бивш олимпийски шампион, чист натуршчик, той е просто като оживяла скулптура. Вдървен в началото, с каменно лице, дефилира изтежко, надига чашката, оплаква се, драматизира нещата, страда, интригантства – и пак той е като някакво поразително олицетворение на мъжествеността. Защото от пълен аутсайдер и за общността в селото, и преди в спортната си кариера, той се превръща в творец на собственото си възмездие, което включва и прошката като най-голямо постижение.
Качествен филм, с малко дълга интродукция, леко изкуствени семейни отношения в младата двойка, който обаче задълбава така артистично и прокобно в съвременни и отдавнашни комплекси на нашето общество, че ги лишава от дребнавата им обвивка и ги извежда до трагични висоти. Намира свои величествени герои, изважда ги сякаш направо от калта и мрака и въвежда нови, вероятно в бъдеще малко по-героични – българите, по-емигрантски настроени и от циганите, съвременните трагични номади. Бродници, които се връщат тук за евтин зъболекар или ин-витро, но понякога могат да получат много повече от това, стига да искат.
И така от корумпирана среда като спорта, компрометирано малцинство като циганите, триумфалното самочувствие на уредилите се в чужбина наши емигранти, които носят от време навреме тук като трофей по някоя жена и дете, филмът разказва история, пълна с благородство и благородни хора, без преукрасяване и принуден фалш. Една рядкост в гмежа от герои, колкото типични, толкова и скучни с уравнената си психика, мечти и консумативи, нарочени за избраници в повечето съвременни филми.
Сякаш нашето общество, втурнато да изглажда или ожесточава противоречията си в името на някакъв абстрактен комфорт, крие всъщност красива тайна. Тайна, която разказва за доблест, преглътнато и облагородено страдание, постоянна мъка и парадоксално животворна несрета. Тези неща могат да ни извадят очите, но предпочитат да изпишат вежди в една моментна снимка, която е примерно и един филм. Филм, който намира прелестта на живота ни в отчаяните дебри на съществуване, което се нуждае от тълкуване.