Пред нас е нова адаптация на разказа на Йордан Йовков „Шибил“, направена от млади хора.
Старата, на Захари Жандов от 1967 г., отдавна e добила статута на класика - диалози Генчо Стоев, сценарий Магда Петканова и Захари Жандов, оператор Ивайло Тренчев, музика Васил Казанджиев, в ролите Петър Слабаков (вече звезда) и Доротея Тончева, с първа главна роля в дългометражен филм. „Шибил“ и тогава е смесица от усилията на около трийсетина годишни, неутвърдили се все още творци, навремето считани за млади. Повечето от тях отпосле правят следващите си филми, пишат своите романи или ноти, изиграват ролите си. Но налице е и категоричното присъствие на един от бащите на киното ни – Жандов, и емблематичното съдействие на такава знакова културна фигура като Магда Петканова.
Няколко поколения се срещнаха на полето на киното по повод на този разказ, в който красотата на света и хармонията на природата мереха мегдан с поривите на човешката душа, ту безмерно красиви, ту до низост жалки. Истинските герои винаги престъпват граници и правила, но не в своя полза, за разлика от останалите. За тези истински герои няма значение какво им се случва – защото всичко е подчинено на инстинкта за красота, така фрапиращо ознаменуван в цялото творчество на Йовков като порив за свобода и любов.
Новият „Шибил“ е един тематичен и кадрови удар в усоите на българското кино, което впрочем не обича особено много повторните екранизации. Вероятно това се дължи на царящия смут в редиците на киното ни – смут поради някакъв страх от зрителя, от неговата оценка и настроение, придружен с неистова боязън от подценяването или надценяването му. В тази амалгама от чувства се родиха много интересни древни български филми.
Новото посегателство върху зрителя днес е тематично точно, защото протяга ръка към сюжет с неизтощим потенциал, разгърнат от млади до неприличие автори (режисьорът Никола Бозаджиев започва снимките на филма едва на 18 години). Но и с помощта на явно доказани професионалисти. Филмът е окомплектован като начеващ порив на фондацията „Първа клапа“, където невръстни таланти ще бъдат оставени да реализират идеите си с помощ от експерти, но не и цензори. Доходите и даренията от мероприятието ще отиват за следващ филм, първа клапа за друг млад талант, което ни кара отново да мечтаем безпричинно за безпрецедентно хубави времена на българското кино. Когато рутината само вярно служи и робува, а вдъхновението царува.
Новият „Шибил“ анонсира вече близо 140 спечелени фестивални награди във времена на множество фестивали от всякакъв ранг, със съмнителни или не чак толкова критерии. Това малко подрива доверието ни, защото звучи леко пиарски, а и дано не развали баланса на трофейните запаси в световното кино.
Не е като да не сме чували и да не знаем, че несправедливостта на света само усилва духа и любовта, всички народи и нации го знаят. Вероятно именно по този начин умело се катализира и синтезира красота в изкуството. Но дали живецът в героите на Йовков е тъкмо в това? Наистина някаква подмолна, но тайнствена все още хубост струи от сравнително кратките му опуси за вината, престъпността, любовта и свободата.
Новата екранизация на младите автори със самочувствие завзема екрана с внушително красива визия на гората, планината, сезоните като мизансцен на душата и хората, те са контексът на всичко това, за разлика примерно от смотолевения визуално фон на „Възвишение“. Тук всеки от героите носи някакъв сезон в себе си, пази го, крие го и това е част от тайната му хубост или беда. Докато гората цъфти, студува, разлиства се и векува, хората вманиачено търсят мястото си в пейзажа на света. С жестокост, грубост или сила, или просто като олицетворяват и някак одушевяват гората.
Не е лошо животът да бъде разкодиран като някакъв опит всеки да излезе извън собствените си мерки и теглилки – девиците, чорбаджиите, разбойниците и крадците, поробителите и влюбчивите. В търсене на това, което би останало за вечността като чиста монета, както възраждащата се всеки сезон природа. Все пак във филма любовта прекалено натрапчиво е третирана като „невъзможна“. Това почти ежеминутно е скандирано като някакъв вид афродизиак, който обаче по-скоро превръща главните герои в някакви манекени на чувствата.
Няма спор, че филмът е сниман неочаквано красиво, стилно. Учудващо е и че няма битовизми или някакъв константно фалшив етнографски плам. На някого може и да му заприлича визуално на рекламен клип и ще е прав.
На женските образи изненадващо е отделено специално и грижливо внимание, в посока на някакъв образователен рефрен на основния лайтмотив – невъзможната любов е мечтана, възможната – обречена. В началните кадри невръстно момиче пророчески бяга из житата преди нападението на малцината хайдути връз момите. За миг си мислим, че то е свидетелят и разказвачът на тази чаровна до наивност история за силата и слабостта на любовта. Но момиченцето се появява само още един път във филма - да изтрие една сълза, преди да се разрази кървавата балада из улиците на това обречено място. После отново изчезва.
Явила се е и една нечитава много в ума си мома, която после съвсем пропада в действието. Този коварен метод е използван с обратна сила в полза на появата на Шибил – в началото е незабележим, въпреки че хайдуците около него са трима. Крие си лицето, нещо тихо си мълви. Постепенно и плавно го идентифицираме и завзема действието с белязаното си лице и обречеността си. Битува като някакъв резоньор, дирим го да го идентифицираме, незабележим е, докато една жена не го кара да изпъкне, а после и да се провали - Рада. Тя го легитимира като герой и личност, после и той нея. Любовта им, или плахият опит за нея, ги откроява от всички останали и от всичко.
Има и две майки сред персонажите – речовити, властни, предани до покорност. Държат се малко като героини от древногръцка драма – нижат мъдрости за хляба, откровения за любовта и семейния живот, стоят прекалено с достолепието на статуи в цялата неразбория.
Мъжките образи са по-разчупени, някои стоят и малко нетрадиционно. Бащата на Шибил се пъчи горд и влюбен, макар и не в своята жена. Жертва се за любовта, защото „който е обичан, може да обича“. Тази фраза се рапира плътно до края на целия филм. Някакви търговци, роднини, бей и бащата на Рада се мотаят около основните, по-героизирани образи, за да ги позиционират като легендарни. Налице е и мераклия турчин да обогати харема си с Рада. Може би в този ракурс най-после е донякъде обяснимо защо Величко кехая праща дъщеря си като примамка за хайдутин и разбойник, вместо да чака да я вземат неверниците - някак по-патриотично е. В средата на филма действието вече не се проследява хронологично и подирва някакъв вид съспенс (ако и ние решим да смесваме смело вехти и модни думи). Съспенс по уж съвременния похват, който май всъщност отдавна остаря. Разбъркано се следи завръзката и развръзката във времето, една отрязана глава се носи наляво и надясно и човек може да се ориентира само ако следи внимателно сезоните, виденията и поведението на главните герои. Друга главичка, агнешка, дефилира като символ, готова всеки миг да се превъплъти в човешка.
Иначе филмът е модулиран самоотвержено като парафраза на някаква скъпоценна легенда. Диалогът е римуван в стила на стар или лош превод на римите на Шекспир. Архаични думи съжителстват с нови и модерни, словоредът с титанично усилие е обърнат, подобно на действието в средата на филма. Няма лошо опитите с българския език да продължават от екрана, пък дори и да са неуспешни.
Защо ли обаче като в народна песен някакъв дикторски глас постоянно ни натъртва, че това е разказ за обречената любов и ръси подбрани неблагоразумия за живота и любовта? В разказа на Йовков, както и във филма на Захари Жандов, проблемът е, че сякаш тази любов е все пак възможна. В един миг, в един отрязък време, напук на света и логиката му - и това ми се струва някак по-жизнено, вълнуващо, заразително.
В това е и истинският конфликт. Вярата във възможната любов служи за опора на главните герои и на дръзновението им да се борят. Новият „Шибил“ обаче предпочита да превъзнася трагичността и обречеността на героите. Те я съзнават и изиграват своите роли почти като наемници. Или просто като актьори, които сами си искат трагични роли.
Дикторският глас, придружен от предварителни визуални намеци по протежение на филма, накрая категорично се дефинира като вътрешния глас на героя, извиращ от коня му. Не момиченцето от началото на визуализираната легенда, не невнятната мома с дръпнат нрав, не скръбните майки, не изнасилените или отракалите се девици, са свидетели на тази поредна измама и драма на живота – не, конят на Шибил е.