“В размер три четвърти имаме едно силно и две слаби времена...”, обясняват в учебниците по музика. В “3/4”, новия филм на Илиян Метев (“Последната линейка на София”), имаме един възрастен и две деца в баланс, чиито измерения и дори наличие се налага да разгадаваме и преподреждаме отново и отново. Това не е история, която изисква съучастието на зрителите, за да стигне от изходната си точка до някакъв финал, а отрязък от чуждо преживяване, който шпионираме и можем да довършим само нееднозначно, с налучкване, с помощта или въпреки тежестта на личния си багаж от страхове, любов и кино. Премиерата на “3/4” се състоя пред пълна зала на фестивала в Локарно (2-12 август 2017) в раздела “Режисьори на настоящето”, в който тази година се състезават 16 автори на първи и втори пълнометражни филми, и беше последвана от кратко сърдечно представяне на екипа и размяна на въпроси и отговори с публиката. Едно от най-съществените неща, които отбеляза Метев, се отнасяше до драматизма в ежедневието – че той нито е толкова много, нито толкова наситен дори в моментите на ръба на живота и смъртта, но киното често го преувеличава за нуждите си, с което притъпява чувствителността ни.
Няма вероятност нещо в “3/4” да претовари сетивата ни в този смисъл. Едно момиче учи, за да се представи на важен изпит по пиано в Германия. С братчето си се обичат и дърлят. Баща им (че е такъв, научаваме от синопсиса – децата в никой момент не се обръщат към него с “татко”, а отношенията им приличат повече на тези с някой ексцентричен вуйчо например, леко хлабави, нетипично равнопоставени) е физик и освен че вечно реже домати в кухнята, изглежда добродушен, зареян и самотен. Времето е лятно-неопределено затишие пред бурята на голямата промяна, на предстоящото разпадане на малката групичка. Има много ходене и говорене под открито небе (перипатетичен, не патетичен – ето какъв е този филм), но разтурена, скръбна дори в най-слънчевия сезон София присъства само косвено, няма своя роля. Разговорите са фрагментарни – не знам дали най-достоверните, но едни от най-интригуващите в българското кино от много години насам, луксозно бродещи в неочаквани направления.
Всеки от тримата герои разполага с партньор за “външно” общуване. Дъщерята Мила, винаги сериозна, има учителка Симона, винаги засмяна, от която получава не само наставления, но и одобрение, и съвсем странични съвети. Синът Ники има приятелче, Калата, с което си измислят предизвикателства и приключения. Бащата Тодор има колега Сашо, който е видимо по-млад и незрял, но с когото могат да разговарят за важни неща. Някой беше казал, че симетрията е зловеща – е, има нещо смущаващо и в тази иначе безкрайно сладка шесторка. И то се задълбочава допълнително от едно отсъствие, което е толкова осезаемо, че действа като негативно присъствие: това на появяващата се само в думите на децата майка. Впрочем едно от най-сериозните постижения на Метев в “3/4” е тъкмо работата с липсите. Сред най-силните моменти от филма са две липси на музика: едно прекрасно беззвучно изпълнение на Мила само с галене на клавишите и един неин концерт пред отбрана публика, от който виждаме и чуваме само подготовката и коментарите след края.
Мила Михова наистина е пианистка, както и Симона Генкова – учителка по пиано. Тодор Велчев е съвсем реален университетски преподавател, който и тази есен ще учи студентите на астрофизика и космология, а Александър Куртенков действително е докторант в неговата катедра и изследва червените нови. Ники и Калата са очарователни диванета от онези, които ти се иска да шляпнеш по врата (но съвсем лекичко). “3/4” се гради изцяло на плодотворното взаимодействие между натуршчиците на Метев. “Натурални” са и звукът и светлината (която дава на оператора Юлиан Атанасов отлични възможности при интимните вглеждания в близките планове и сякаш го лишава от избор в някои от нощните сцени). Материалът е максимално документален (плод на едногодишни срещи и разговори на целия екип, без “официален” сценарий), художествеността – изящна при това – идва от подреждането му.
Сигурна съм, че откритията в “3/4” ще са различни за всекиго. За мен сюрпризът беше, че излъчването на тези непрофесионални актьори ме върна в старите български филми. Докато за Ники е по-разбираемо защо си прилича, включително външно, с малкия от “Да обичаш на инат”, а за възрастните е ясно, че са избрани заради естествено струящата от тях благост, типична за по-отдавнашни персонажи и стилове, моето лично удивление е Мила – момиче, което с елегантото си излъчване и най-вече с прекрасната си дикция ми напомни на актрисите от 50-те и 60-те, истинския ни звезден материал. Много малко хора, особено дебютанти, са в състояние да изговорят на екран определени изречения, без да прозвучат фалшиво. А тя заявява “Нищо не изпитвам към тебе” на брат си или “Не ти минава през цялото същество това, което аз ти казвам” на баща си, без да извика грам съмнение, с естествен шик, с кротък чар като този на Гинка Станчева от “Любимец 13”... Не знам дали Мила е (или може да бъде) голяма (или друга) актриса, но гласът ѝ се откроява над другите и пряко, и преносно и ще е жалко да не го чуваме още.
Филмовата Мила сякаш се притеснява за изпита си, Тодор сякаш се притеснява за своята засилваща се неприложимост към нещата от живота, Ники сякаш се опитва да привлече вниманието им по невинаги разбираеми начини. Пълната картина зад недочутото или недовидяното на екрана (особено ефикасно хрумване на Метев е част от действието и диалога да протича извън кадър) може да е каква ли не. За това помагат и откъснатите – като отделни късометражки – епизоди за начало и край, които спокойно могат да бъдат разменени, без да предизвикат катаклизъм в цялото. Но “3/4” безспорно е свързан разказ, при това вълнуващ и объркващ; разказ, който оставя в окото и съзнанието диря от сладост и печал като черно-бялата фотография на нечие моментно щастие, която лежи самотна на улицата и най-вероятно е изтраяла повече от щастието.
Нещо наистина хубаво в “3/4” е отказът му от трагедията, която наслагването на подробностите като че ли вещае. Още по-хубаво е, че този отказ не е категоричен и оставя място за съмнения. От друга страна, отвореният край е най-трудният завършек, защото винаги прилича на бягство от отговорност – ненатрапчиво тук, но достатъчно, за да не бъдем съвсем сигурни в сигурността на авторите. При всички положения – това е истински фестивален филм, от тези за разкош, които са като лупа, насочена към рядко наблюдавани детайли от вътрешното или външното. И към него не бива да се подхожда с очакванията от пред екрана в мол или телевизора, защото той не е за убиване или уплътняване на времето (ако между двете има разлика), а за благодатно хвърляне в тревожност.
