На 17 май с пълна зала и радушни ръкопляскания във Фестивалния дворец беше посрещнат „Безсрамните“ – филм от подборката „Особен поглед“, който седмица по-късно донесе на Индия първата ѝ награда за най-добра актриса от Кан. Любопитното тук е, че творбата е плод на дългогодишните усилия на българския режисьор Константин Божанов, а наградената Анасуя Сенгупта не е актриса и досега не се е снимала за широкия екран.
„Безсрамните“ е третият игрален пълнометражен филм на Божанов, този оригинален космополит, запален читател и синефил, който от пластичните изкуства прескочи в киното. Общото между трите е, че повече или по-малко те са road movies – навярно защото авторът им е постоянно в движение, през географии и през манталитети (живял е в Ню Йорк, Берлин, Португалия, Азия; свикнал е да не се ограничава в пределите, зададени му от други). Дебютът му „Аве“ (с премиера в „Седмица на критиката“ в Кан 2011 – паралелна програма, движена от Френския синдикат на кинокритиците, от която са започнали Бертолучи, Лоуч, Озон, Гонсалес Иняриту) е един от най-характерните и паметни примери за българско кино от новия век, в „И после светлина“ (2017) България се появява повече като понятие, отколкото като реално място, а в „Безсрамните“ тя е само в титрите, не и в сюжета. Когато попитах Божанов какво би отговорил на логичния въпрос, който ще му зададат отвсякъде: „Чувствате ли се в правото си да разказвате история от култура, пол и занимание, които не са вашите?“, той каза: „Ние всички имаме право на глас!“.
„Безсрамните“ тръгва от една случайно попаднала му в Бруклин книга: „Девет живота“ от шотландския историк и познавач на Индия Уилям Далримпъл. Божанов е впечатлен от тях и решава, че ще създаде документален филм за девадасите, общност от жени, посветени на богинята Ренука/Йелама, които от детството си са нещо като нейни весталки, но обратно на весталките не само не пазят девствеността си като светиня, а са експлоатирани сексуално. Ситуацията на тези хора е твърде особена и с право бива тълкувана като робство.
Връзката на Божанов с Индия е от повече от 20 години и той твърди, че не е възнамерявал да я превърне в работна такава. След книгата на Далримпъл обаче заминава натам и навърта 10 000 километра в събиране на материал за девадасите, изследва, отсява, опитва се да изведе теми. И докато общува с жените, забелязва колко нежно и солидарно някои от тях се отнасят помежду си „на фона на цялата бруталност“. Тази именно нежност го тласва към формулирането на нов, вече художествен филм, „ноар мелодрама“. Пише сценария, търси финансиране (намира по малко в България, Швейцария, Франция и Тайван) и най-важното – изпълнителки за главните роли. В един момент, след 9-месечен кастинг и без да е намерил нужното, започва да клони към идеята за анимация. Когато я споделя с приятели, те го насочват към рисуващата Анасуя Сенгупта, той се свързва с нея през Фейсбук и не след дълго вече е сигурен, че главната роля е нейна. „Търсех харизма, напереност – да повярва човек, че е била в затвора...“ Заради пандемичните ограничения в Индия снимките протичат в Непал.
Разказът поема от публичен дом в Делхи с безжизненото тяло на мъж, огромно и голо – убила го е една проститутка (Сенгупта), която сега трябва да се спасява. Бягството я отвежда до малка общност на девадаси, където се приютява временно и взема името на богинята им Ренука – за прикритие, но и напук. За „свещените“ тя е по-долна, непризвана, уличница. За нея те нямат значение – важното е да събере пари и сили, за да излезе от страната. Но ето че на хоризонта се появява Девика (Омара Шети, също натуршчица) – сладко момиче, което се самонаранява, за да отложи още малко „посвещението“ си с посетителите мъже, и което си мечтае да рапира. Вероятността да намерят пресечна точка е на пръв поглед нищожна: те дори изглеждат като от два различни свята – Ренука е слаба и възлеста, татуирана и прегракнала, устата и бойна, а Девика е с формите и маниерите на наивно дете. На втори поглед обаче завръзката е закономерна: в сърцевината и на двете има нещо здраво и засмяно, което веднага ги потегля една към друга.
Нататък събитията се развиват така, както може да се очаква от тежката обстановка, в която възниква нечаканата им близост. Докато някои персонажи и детайли са по-скоро схематични, вложени в общия строеж главно за да оправдаят минаването на следващо ниво на драматизъм (скритите пари, които е ясно, че ще изчезнат; политикът, който е ясно, че ще е злодей; свинската глава; кибритените клечки; по-скоро излишната фигура на далечния помагач), Ренука и Девика остават естествени и радостни за гледане.
Божанов споменава, че докато е правил „Безсрамните“, е мислил за структурата и героите на „Полет над кукувиче гнездо“ на Форман. На мен пък отпътуването на Ренука и Девика с автобуса ми напомни за двете обречени души от „Среднощен каубой“ по пътя им към Флорида, увенчан с горе-долу същия успех... Краските са мрачни, хората – коварни, улиците – зли, шансовете – нулеви: за някои персонажи няма място под слънцето. Такъв е животът, ще кажат едни. А други, които не намираме наслада и поука в лавинообразните злополуки, ще възразим: не, „такъв е животът“ в живота, а в произведението на изкуството такъв е изборът на автора.
Както и да е. Със или без възражения към постройката и финала, в „Безсрамните“ – малък, пламенен, трудно отвоюван независим филм, който изкатери нов връх за Индия в 77-годишната история на Кан – сме свидетели на една крайно нетипична и лична професионална траектория в киното. И фактът, че тя е на български автор, е дълбоко вълнуващ.
М
атериалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура”
