Макс Уокър-Силвърман е прохождащ инди режисьор, чийто пълнометражен дебют „Любовна песен“ излиза през 2022 г. на фестивала „Сънданс“. За съжаление, скромната продукция не изпъква достатъчно на масовия фон, за да го утвърди като млада, изгряваща звезда на американското независимо кино. Същевременно филмът не е скучен и безличен, тъй като Силвърман демонстрира стил, зрялост и емоционална интелигентност в опита си да разкаже историята на Фей – самотна (но и самостоятелна) петдесетгодишна вдовица, която се надява отново да намери любовта в лицето на стар приятел, също сбогувал се преждевременно с половинката си. Въпреки че двамата намират за кратко утеха един в друг, накрая те все пак се разделят, осъзнали не само дълбочината на скръбта си, но и силните чувства на обич, които неизменно ги свързват (отвъд живота и смъртта) с техните изгубени сродни души. Ако не друго, изобразявайки убедително тази деликатна ситуация, Силвърман показва, че има фин драматургичен усет за истории, отличаващи се с непретенциозната си екзистенциална наситеност и топла човещина.

Новият филм на режисьора „Да започнеш от начало“ само потвърждава тази оценка, като във формално отношение дори надскача предходния му проект, доколкото сюжетът е по-стегнат, а подходът към естетиката и цялостната визия на продукцията – по-органичен и последователен. Действието се развива в Колорадо, скоро след избухването на голям пожар, който унищожава домовете на няколко души, принудени след бедствието да „започнат отначало“ в импровизиран парк за каравани, устроен от местните власти насред пустошта. Главно действащо лице е Дъсти (Джош О'Конър) – млад, разведен баща, изгубил всичко (ранчото и съответно поминъка си) в огнената стихия. Обезсърчен от факта, че вече няма прилична работа (назначен е за регулировчик на стар, прашен път), той решава да замине за Монтана в търсене на прехрана и по-добър живот. Единственото, задържащо го „у дома“, е невръстната му дъщеря, темпераментната Кали-Роуз, която, въпреки че живее с майка си и новия ѝ партньор, видимо обича баща си и не иска той да напусне безвъзвратно живота ѝ.

Ситуацията бива допълнително утежнена и от обстоятелството, че бабата на малкото момиче (по майчина линия) се самоубива – не от бедност, болест или отчаяние, а просто защото се е наситила на живота и е готова „да си отиде“. Покрай тази загуба обаче се разкриват екзистенциалните залози на филма – Кали-Роуз пита баща си какво се случва с хората, когато умрат, а той ѝ отговаря, че не знае, но е някак сигурен, че никой не изчезва завинаги и че рано или късно колелото на живота отново се завърта. Така филмът превръща смъртта на бабата в повод да ни убеди, че каквото и да се случва, светът е устроен така, че човек винаги може да обърне нова страница – да се освободи от миналото и да погледне напред, независимо колко страшен и стръмен ни се струва пътят пред нас. 

Силвърман обаче хладнокръвно експлицира и тъжната истина, че днес бъдещето изглежда по-несигурно от всякога. Както става ясно, дори и героите на режисьора да останат в караваните си в Колорадо, в даден момент (вероятно до десетина години) отново ще има опустошителен пожар, който ще ги постави в същата невъзможна ситуация. Същевременно Силвърман се отнася и към това със здравословна доза „трезв оптимизъм“, доколкото показва, че хората, преживели бедствието, са по-сплотени от всякога. Калени в огъня на споделената травма, те са готови да посрещнат обратите на съдбата заедно, независимо какви са те. Преди прожекцията на филма режисьорът призна, че това е донякъде утопична визия за бъдещето на човечеството, което все по-често ще бъде изправяно пред подобни тежки предизвикателства заради разрушителните ефекти на глобалното затопляне. Вдъхновен от личния си опит (къщата на баба му изгаря в подобен пожар), Силвърман избира да вярва, че идващите катаклизми ще ни припомнят какво е да сме част от общност, която солидарно споделя мъките и радостите си. Можем само да се надяваме да е прав.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.