„Аксиома“ е вторият пълнометражен филм на шведа Йонс Йонсон – действието му се развива в Кьолн, а премиерата му се състоя в състезателния раздел „Срещи“ на тазгодишното „Берлинале“. Йонсон е блестящ сценарист и режисьор, а талантът и диапазонът на театралния актьор Мориц фон Тройенфелс, на които историята разчита във всеки момент, изглеждат като най-логичния избор за тази роля (негова първа главна в киното). Тъй като всичко по-долу засяга скрити отначало елементи на съдържанието, а филмът е най-добре да се гледа без предварителни очаквания, запишете си „Аксиома“ в списъка за непременно гледане, а текста оставете за след прожекцията (не четете и синопсиса, ограничете се със заглавието).
Юлиус е млад, висок, обаятелен, съобразителен и винаги се откроява – в музея, където е пазач, в транспорта, в магазина. Навсякъде влиза като главно действащо лице, озарява околните и им разправя нещо любопитно – явно е като магнит за необичайните ситуации. Един ден майка му, почитателка на виното и плаването, дава ключовете от яхтата си (семейството им е със стар аристократичен корен и все още заможно), така че през уикенда Юлиус да иде с колегите си на излет в близкото езеро. По пътя през гората към брега – странно дълъг и дискомфортен по ред причини – младежите си говорят за религиозността на единия от тях, задават му въпроси, които граничат с нетактичното. Бог, казва той, за мен е аксиома – не го анализирам и не съм в състояние да ви го обясня.
Юлиус е мислещ и забавен, кръгъл сирак – майка му и баща му са загинали в автомобилна катастрофа, а той, въпреки дълбоката травма и сложните финансови обстоятелства, се е самосъздал и в момента е архитект в бюро с вълнуващ нов проект. На вечерята с богатите родители на своята приятелка, млада оперна певица, той много се шегува, но и показва характер в разговор, който леко кривва към класово неразбирателство. Не това обаче кара лицето на приятелката му да се изопне и тя да го наблюдава с недоумение до края на вечерта...
Първият Юлиус е същият човек като втория, а и третия, който мълчи и се разсейва пред изпитателния поглед на майка си (която нито пие вино, нито има яхта, нито е загинала на пътя). Същият дразни детински брат си, който отказва дори да го погледне. Опитва се да мине незабелязан в общата квартира, където живее с други хора, които с едва сдържано нетърпение го очакват да се изнесе. Става почти прозрачен, когато го хващат на място, където не е позволено да бъде. Виждаме го да подпъхва боклуче под ръба на тапицерията на чуждо кресло. Виждаме го с якето на брат му, за което няколко сцени по-рано е задал небрежен въпрос, посрещнат с директен отказ от общуване. Виждаме го да се гърчи в епилептичен припадък, който е 90% вероятно да е симулиран. Но не е съвсем изключено и да не е.
Юлиус е патологичен лъжец, но образът му според Йонсон, макар да е „проблемен, е и много човешки“, симпатичен. В моето възприятие героят, чийто превъзходен портрет е „Аксиома“, е психопат – единствената му видима цел в живота е да е добре, да не скучае и да си вкарва наркотични дози усещане за власт чрез манипулация на останалите. В ажура от факти, измами и неизвестност, избродиран от автора, лъжата спокойно се вписва като истина, а истината изглежда съмнителна. Но най-голямото му постижение е, че – все едно как ще изтълкуваме личността на Юлиус в крайна сметка – всяка секунда от непрестанния ни труд по създаването и шкартирането на хипотези си струва.
За Йонсон (възпитаник на университета „Конрад Волф“ в Бабелсберг като Софи Линенбаум, която се състезаваше за Кристалния глобус с „Обикновените“) филмът е „духовна комедия“, а в някаква рецензия прочетох за „донкихотовската“ разкаченост на Юлиус от реалността. Но това, което аз гледах, беше психологически трилър, толкова по-страшен, колкото по-дълго користта на водещия персонаж не се избистря (какво иска всъщност и дали самият той го знае? за никого и нищо ли не му пука? докъде е готов да стигне?). Измислиците в „Аксиома“ са безкрайно далеч от фантазиите на трагичния Дон Кихот. Или на приказния Синдбад, бомбастичния Мюнхаузен, наивния Пинокио. Юлиус е по-скоро роднина на реалния измамник от „Самозванецът“ на Барт Лейтън; на реалистичния подлец от „Порейки вълните“ на Фон Триер, който злоупотребява със сляпото доверие на съпругата си; на архетипния хитрец.
Докато Йонсон твърди, че подлага под съмнение аксиомата на идентичността и вижда героя си като творчески тип, готов да импровизира със себе си и да разнообразява реалността, аз останах с впечатление, че взривява аксиомата на кредита на доверие и негласната договореност за взаимно зачитане. Юлиус използва всичко, предлагано гратис от цивилизованото общуване, за свое оръжие в ненужни битки, от които само той може нещо да спечели. Колкото и да е кошмарно за преживяване, поведението му е много интересно за гледане. С което всъщност се оказва, че всички – и симпатизиращите, и отвратените – все пак влизаме в капана на този хлъзгав образ, чийто единствен видим стремеж е да държи всеобщия интерес.
