На хора като Ралица Асенова се пада да свършат част от най-тежката, но и най-важна задача да разпространят смисъла на киното извън гилдийно-фенските среди. Като координатор на програмата CinEd (Cinema Education for the Youth) тя е отговорна за навлизането на киното в българското образование по един изцяло децентрализиран и доброволен начин – чрез усилена работа с учители и предаване на въображението за кино в максимално далечни посоки. В началото на новата учебна година се обърнахме към Ралица, за да научим как франкофонията помага на кинопедагогиката и какво е чувството да видиш деца от село Дерманци да снимат филм.
Как се озова на сечението между кино и образование?
Стана случайно и никога не съм имала за цел да работя в тази област, но щом го открих, си дадох сметка, че е моето нещо. Завърших театрознание и кинознание в Сорбоната и в последната година от следването си имах възможност да работя върху работата на Пиер-Паоло Пазолини и да отида в Болоня, където е най-големият му архив. Тази година в Болоня беше решаваща за избора ми да се занимавам с кино, след като имах възможност да присъствам на фестивала Il Cinema Ritrovato и се убедих, че искам подобни филми да стигат и до българската публика. Тогава кандидатствах в магистратура за управление на културни проекти в Института за европейски науки в Париж и заедно с две дами създадохме „Срещи на младото европейско кино“ в София. Една от целите ни беше да започнем с програми за кинообразование, тъй като случайно се озовах на подобна среща в една класна стая във Франция и ми стана много интересно. Френската гимназия и Френският лицей „Виктор Юго“ бяха първите, с които започнахме съвсем плахо и преди пет години от Френския институт в Париж ни предложиха да бъдем партньори по програмата CinEd. Така влязохме в европейската мрежа на организациите, занимаващи се с кинообразование.
Би ли било по-различно, ако беше стигнала до този избор по по-структуриран и институционален път?
Говорила съм многократно с учителите, с които работим, и те често казват, че е предимство, че програмата не е „спусната“ от Министерството на образованието. От друга страна, ако беше структурирано и аз работех в институция, а не в неправителствения сектор, цялото начинание би изглеждало по различен начин. Празнината в българската среда беше твърде голяма, така че трябваше преди всичко да действаме. На национално ниво обаче е необходима определена структура, за да има смисъл от усилията ни. Дори във Франция, въпреки всички възможности за кинообразование на национално ниво, „само“ 35% от учениците достигат до участие в тези програми. Така че голяма част от работата предстои.
Значи смяташ, че ако има задължителен елемент, това не би се отразило положително?
Не знам дали българската система е готова за задължителен предмет „кино“ в училище, което е нашата крайна цел. Смятам, че в един момент това е неизбежно да се случи и то може да стане успешно, но трябва да се помисли внимателно по какъв модел. Имаме много позитивен пример с едно от училищата, с които работим от няколко години – ОУ „Неофит Рилски“ в село Дерманци, Северозападна България, където 90% от учениците са от ромски произход. Имаме уникалния пример на Даниел Симеонов, който е не само учител, но и режисьор, а заедно с това и подкрепа от ръководството и разбиране, че киното има място там. Сега това училище е обявено за иновативно от МОН и един пилотен клас ще има по три часа кино на седмица като предмет. За да стане подобен преход обаче, трябва да се разгледат внимателно практиките по света и да се изберат най-добрите.
Твоето лично мнение кои са те?
Не крия, че съм франкофон и най-голямото ми вдъхновение в кинопедагогиката е книгата на Ален Бергала „Хипотеза кино. Кратък трактат за преподаване на кино в училище и другаде“ (The Cinema Hypothesis. Teaching Cinema in the Classroom and Beyond). Макар да е писана преди повече от 20 години, неговите идеи отговарят в най-пълна степен на моите днес. Френският модел цели да достигне до най-много ученици и не се плаши от употребата на смели филми. Наскоро гледах списъка за прогимназиалния етап, където фигурират Аньес Варда, братя Дарден, Хичкок. Учениците във Франция се срещат с кинопрофесионалисти, ходят на прожекция с автобус, ако са от малко населено място, и така нататък. Този модел ми е най-близък, защото съм виждала на практика, че действа и възпитава в чувствителност и интерес към киното. Не съм такъв фен на датската програма например, защото филмите там се използват по-скоро като повод да се говори на определена тема. Това не е лошо само по себе си, но за мен на първо място е важно да се говори за киноезика.
Изглежда, че визуалната култура е ключова за теб.
Да. Много важно е интересът към киноезика да бъде култивиран, като предимството на киното е, че така потенциално се създава и чувствителност към всички други изкуства. Централно за мен е и киновъображението – друг термин на Бергала. Не натрупването на филми, които консумираме булимично, е определящо, а да сме изгледали по-малко, но с повече разбиране. Само чрез предаването на това разбиране може да се създаде чувствителност. Интуитивният начин на говорене с младежката аудитория чрез въпроси, които ги провокират да анализират сами, е начинът да се създаде интерес. По време на пандемията правихме онлайн прожекции и едно от момичетата ми каза, че се е радвала как сме се връщали на всеки детайл и на определени кадри. Това е малка победа за мен, защото от вникването в дребното се отключва киновъображението.
Как се прави подборът на филмите в CinEd? Колко свободен е всеки учител при избора си?
Интересното е, че програмата е понякога обвинявана в елитарност, но това е последното, което може да се каже за нея. Филмите са избрани демократично от участващите организации на базата на опит с ученици или на мнение, че имат качества за работа с тях. В крайна сметка стигнахме до много интересна колекция. Целта ѝ не е просто да съберем шедьоврите на европейското кино – ако това беше така, нямаше да има нужда от нас, а щяха да се изберат от група експерти например. Фокусът ни беше върху това дали съответният филм е подходящ за работа с деца и младежи. Такъв беше случаят и с „Подслон“, който е българският представител – не бяхме работили с него, но колегите и аз вярвахме, че има потенциал и сега е сред най-прожектираните в цяла Европа, включително в страни като Чехия и Финландия. Идеята не е това да са филми за младежи, а на първо място филми, с които искаме да работим. За мен такъв филм е например „Лудият Пиеро“ на Годар и аз нито за момент не съм се замисляла дали филмът ще бъде разбран и какви въпроси ще бъдат задавани след прожекция. Обичам този филм и този режисьор и всяка споделена среща с него е удоволствие за мен. Страхотно е например, че ученици от село Люляково са писали писма на Годар и споделят, че филмът е ексцентричен, но въпреки това им е харесал.
Каква е динамиката на отношенията между CinEd и учителите, с които работите? Те не се ли нуждаят също от обучение?
Това е най-важното – обучение на учителите. Ако нямаме достъп до учителите и те не са убедени в ползите на кинообразованието, няма да достигнем до желания брой ученици по правилния начин, а само ще обсъждаме за какво се говори във филма и ще правим прожекции в центъра на София. Щастлива съм от общуването си с учители, тъй като гледаме заедно кино няколко дни, говорим си за кино, пробваме да снимаме. Говорим и за резервите им към ползването на определени ресурси. Чувствам се привилегирована да създам това пространство, в което мога да чуя мнението им за филмите и за работата им с тях.
А как успяваш да убедиш онези учители, които нямат интерес към киното?
Не знам дали успявам, но правя всичко възможно. Според мен убеждаването се случва, когато дойдат на обучение и прекараме повече време, тоест моето собствено убеждение стига до тях. Опитът на други учители също успява да убеждава, щом са експериментирали и се е получило.
Кой от инструментите в репертоара на CinEd е най-полезен според теб?
Задължително е да има дискусия след прожекцията, за да може филмът да стигне до учениците. По време на дискусия се обръщаме и навътре, изговаряме неща, които са важни за нас самите. Идеята да се снима филм или друго практическо упражнение винаги е въодушевяваща, но за мен това е по-сложен етап, който изисква допълнителна подготовка и организация. По-скоро насърчавам организиране на ателиета, така че да има възможност за подобни практически упражнения. Друго, от което получавам добри отзиви, е работата с кадрите от филма – разполагаме с около 50 от всеки филм. Разпечатват се и след това учениците могат да ги пренареждат и манипулират свободно. Писането на писма до режисьора или главния персонаж също ми е любимо и независимо от възрастта на учениците се получава добре, защото се работи и с писменото им изразяване. Лично аз в най-начална фаза, преди прожекция, обичам да поставям въпроса какво е киното и съм виждала как по-малките зрители го рисуват.
Променя ли се връзката между учител и ученик благодарение на кинообразованието?
Да. Отново ще дам за пример Даниел Симеонов. Той е споделял, че връзката се променя, защото общуването чрез кино е начин да се говори за нещо различно от обичайните теми в училище. Когато знанието не се спуска отгоре, а учителят реагира заедно с ученици на видяното, това създава различно, много по-хоризонтално общуване. Друг изкючителен учител, борещ се за присъствието на киното в училище – Силвия Марушкина, споделя, че две години и половина работа с един от нейните класове са променили тотално отношенията помежду си и те вече се състоят на друго ниво – много по-задълбочено и искрено. Киното също така създава успешни ученици във всички основни предмети.
По принцип киното е най-лесният медиум за изграждане на връзки между хората. Прожекцията е среща не само с автора, но и с останалата част от публиката, заради което държим на общото споделено гледане – независимо дали в класната стая, или не, а не вкъщи.
Социалните мрежи ли са най-сериозният враг на кинообразованието, или все пак спомагат частично за визуалната грамотност?
Темата е обширна. За мен беше странно да свикна със следния феномен: деца, които анализират с лекота един филм и имат сериозно отношение към киното, включително практически опит, но паралелно си ставаме приятели във Facebook и виждам, че споделят вулгарна чалга. В началото чувствах, че няма смисъл от киното, но постепенно осъзнах, че такива деца са като двойствени личности – в ателието по кино и в обичайната им среда са различни. Същото се случва и с учители, с които работим и впоследствие съм виждала да споделят фалшиви новини в социалните мрежи. Казах си, че просто трябва да свикнем и да работим концентрирано със съответния ученик или учител.
А по-общо за социалните мрежи – не мисля, че помагат особено за изграждането на визуална култура заради прекаленото продуциране на образи, лесния достъп до тях. Именно киното може да помогне да се изгради вкус и определен избирателен режим към образите. Този процес обаче е дълъг и сложен, тъй като младите възпроизвеждат модели, които не са техните и са прекалено клиширани.
Именно във връзка с последното – сещаш ли се за момент на „видими резултати“ от работата си сред този дълъг и сложен процес?
Да, имам отчетлив спомен. По време на киноателие в училището в село Дерманци учениците имаха възможност да заснемат кратък филм. Малко преди пандемията ги посетих на снимките и едно момче на име Галин, от трети клас, беше главният персонаж. Справи се страхотно – даваше идеи как да се развие филмът, беше дисциплиниран. На следващия ден трябваше да прочете нещо и се оказа, че има затруднения в четенето. Беше ми много интересно, че има тези затруднения, след като по време на снимките формулираше перфектно изреченията си. След като филмът стана готов, ми разказаха, че момчето е преживяло трансформация – вече чете гладко, изказва се много по-често в клас. Киното беше дало увереност на дете, което иначе би срещнало затруднения с класическата образователна система, защото го беше отвело в съвсем различни посоки.
Имаш ли свой личен фаворит за филм, който би бил подходящ за работа, но досега не е попадал в селекцията на CinEd?
Сещам се за „Томбой“ на Селин Сиама, тъй като в него се говори за половите стереотипи по много елегантен начин. Друг такъв филм е „Междучасието“ на Клер Симон, където се вижда как в голямото междучасие момчетата заемат почти цялото пространство на двора, докато момичетата се сбиват някъде. Наблюдавам тези стереотипи дори на детската площадка, докато разхождам дъщеря си. Без да съм крайна в тази насока, става дума за тема, по която определено трябва да се говори в училище. Разбира се, с „400-те удара“ на Трюфо е страхотно удоволствие да се работи, бих избрала и филми като „Вандал“ на Елие Систерн и „Момчето с колелото“ на братя Дарден.
А би ли работила с филм, който не смяташ за добър?
На този етап не. Не и с филм, за който не съм лично сигурна, че притежава качествата да е част от образователна програма. Мога да дам пример с друг филм на Сиама – „Банда момичета“. Не бях убедена в него, но се пробвах да го прожектирам и не се почувствах добре от избора си въпреки реакцията на учениците. Това ме навежда на мисълта на Бергала, че в днешни дни знаем как хората заобичват нещата, които обичат. Ето защо не смятам, че трябва да се прожектира на децата онова, което обичат, макар да е по-трудното решение.
Колко смело си представяш резултатите от твоята работа? Предмет "кино" ли е финалната спирка?
Този резултат би бил много добър, стига да е с правилните филми и по правилния начин. Ако се стигне дотам да има предмет по кино в училище, трябва да има елемент на отваряне на светогледа. Чрез киното най-лесно може да си представим как живеят деца на същата възраст в места като Сенегал или Иран. Заради последното смятам за задължителен филм „Къде е домът на приятеля?“ на Киаростами. Такива филми създават приятели на хиляди километри дистанция и най-вече премахват страха от другостта. Киното е оръжие за битка с този страх и аз бих го ползвала така.