Посещавам Венецианския кинофестивал от три десетилетия. Там наистина съм като у дома си. Видях години на възход и на падения. Убедих се, че най-важната фигура на Мострата е нейният директор, който подбира филмите, предлага журитата, съставя програмата, с една дума - задава тона на събитието. Настоящият домакин на фестивала е Алберто Барбера, потвърден до 2024 г. кинокритик с международен престиж, той идва във Венеция след като е бил 10 години директор на фестивала в Торино и има вече опит. Ръководи Мострата от 1999 г., но не завършва четиригодишния си мандат, изгонен през 2002 г. от министъра на културата в дясното правителство на Силвио Берлускони.

От 2012 г. Барбера пак се завръща на Лидото. Десет години постоянно присъствие е достатъчен период, за да се очертаят тенденции и да се създаде професионална приемственост от едно към друго издание на фестивала. Директорът предложи свое виждане за Мострата, показа, че предпочита качеството на филмите пред количеството им. Намали значително броя на програмите и заглавията.

Филмът, с който се открива фестивалът, е стратегически и комерсиално важен за неговото протичане до края. Барбера знае това и избира още в първите си години (2013-2016) или конкурсни („Бърдмен“, „Ла Ла Ленд“), или извънконкурсни („Гравитация“, „Спотлайт“) американски филми и проправя, в началото несъзнателно, техния път към оскарите. „Гравитация“ на Алфонсо Куарон получава седем оскара (2014), между които за най-добра режисура. „Бърдмен“ на Алехандро Гонсалес Иняриту не спечели никаква награда във Венеция, макар че беше един от най-обговаряните претенденти сред критици и журналисти. Добре помня, че тогава разговорите, както и обясненията бяха, че го „пазят“ за „Оскар“ 2015, както и се случи – той грабна отличията за най-добър филм и за режисура. „Спотлайт“ на Том Маккарти направи световната си премиера във Венеция и взе „Оскар“ за най-добър филм и сценарий (2016).

Същото се случи и с „Ла Ла Ленд“ на Деймиън Шазел, за който Ема Стоун спечели купата „Волпи“ за най-добра женска роля, а после филмът обра шест оскара (2017), между които за най-добра режисура.

След това утвърждаване на стойностни (с малки изключения) филми от САЩ във Венеция (без големи отличия за тях обаче) започна вторият, направил крачка напред, петгодишен етап от директорската политика на Алберто Барбера. Вече съзнателно се цели „Златният лъв“ да „подскаже“ оскарите, за да се повдигне и престижът на Мострата, която започва все повече да привлича американски заглавия. Има и друг немаловажен момент – фестивалът в Торонто обикновено се застъпва с втората седмица от Венеция и режисьори и продуценти от САЩ си пазят филмите за него, тъй като там е най-големият и примамлив кинопазар в Северна Америка, несравним с този на Лидото.

За първи път от доста години голяма част от наградите на 74-тата Мостра (2017) помири жури, критика и публика. По всеобщо мнение този фестивал е най-успешният за Барбера. Журито, ръководено от американската актриса Анет Бенинг, присъди „Златен лъв” на „Формата на водата“ (САЩ) на мексиканския режисьор Гийермо дел Торо. Тази романтична приказка се развива през 1962 г., в разгара на Студената война в САЩ. В правителствена лаборатория се правят секретни опити. Нямата героиня – чистачка на помещението, се влюбва в измъчваното от учените човекоподобно морско „чудовище“. Двамата си общуват чрез някакви си техни знаци. Филмът покорява както със специалните си ефекти, така и със своята човечност. Самата вода, едно от действащите лица, се преобразява и като форма, и като цвят в зависимост от хода на действието. Критиците веднага сложиха този излят филм на първо място в класацията си. „Формата на водата“ спечелва четири оскара (2018) от 13-те си кандидатури - за най-добър филм, режисура, сценография и музика.

На 75-ото юбилейно издание на Мострата (2018) Алберто Барбера отвори вратите на Нетфликс за конкурсни филми. Искаше да се разграничи от ветото на фестивала в Кан. Предишният носител на „Златен лъв“ Гийермо дел Торо оглави журито, което даде най-висшето отличие на „Рома“ (Мексико) на Алфонсо Куарон. Часове след присъждането на „Златен лъв“ на филма, произведен от Нетфликс и отхвърлен от Кан, филмовите разпространители назоваха наградата „порочна“, уплашени от конкуренцията. Наложи се Барбера да обяснява, че той ще се появи на големия екран в Италия. Още след показването си „Рома“ спечели единодушно и критиката, и зрителите и остана до края водещ във всекидневната класация на фестивалния бюлетин. Черно-бял, той е почти автобиографична история, чието заглавие идва от едноименния квартал в Мексико Сити. Действието се развива в началото на 70-те години. Паралелно текат политически размирици из страната и прикрити драми в малкия свят на едно буржоазно семейство. Заглавието „Рома“ и начинът на снимане препращат неизбежно към неореализма. Творбата получава три оскара (2019): за най-добра режисура, най-добър чуждоезичен филм и най-добра операторска работа на Алфонсо Куарон.

Аржентинската режисьорка Лукреция Мартел, председател на журито от 2019 г., даде „Златен лъв“ на „Жокера“ на Тод Филипс. Предполагаше се, че Хоакин Финикс, който изнася творбата на плещите си, ще вземе наградата за най-добра мъжка роля, но статутът на фестивала не позволява две от осемте основни награди да отидат при едно и също заглавие. Неслучайно актьорът дойде и застана на сцената редом до режисьора, ръкува се с всеки член на журито. То обаче явно предпочете да го запази за един заслужен бъдещ „Оскар“ (както и стана в 2020-а, когато освен Финикс „Жокера“ взе и „Оскар“ за музика от 11-те си номинации). САЩ през 80-те години, Готъм. В затъналия в мръсотия град клоунът Артър Флек разсмива срещу заплащане деца и възрастни. Мечтае да стане известен кабаретист, но непрекъснатите разочарования го превръщат в жокер, жаден за мъст. Клоунът е тормозен, отхвърлян, тъпкан и постепенно потъва в бездната на лудостта, превърнала го в престъпник. „Жокера“ е филм с няколко финала, определено заснет с цел да привлече масовата публика.

Мострата през 2020 г. се проведе на живо въпреки пандемията от COVID-19. Веднага се наби в очи, че осем конкурсни филма са направени от жени. Жена беше и председателката на журито – австралийската актриса Кейт Бланшет. И точно тя, подкрепена от останалите си колеги, връчи на друга жена – Клоуи Джао, американка от китайски произход, „Златния лъв” за „Земя на номади“. Ако се върнем към историята на фестивала, ще видим, че жените, носителки на „Златен лъв“, са Маргарете вон Трота („Оловни години“, 1981, Източна Германия), Аниес Варда („Без покрив и закон“, 1985, Франция), Мира Наир („Сватба по време на мусоните”, 2001, Индия), София Копола („Някъде“, 2010, САЩ). Последната е единствената родена американка със „Златен лъв“.

Филмът събира на път истински номади, някои от които играят себе си (Боб Уелс, Линда Мей, Чарлийн Суонки), и една жена – безработната и овдовяла, 60-годишна Фърн, в запомнящото се изваяно изпълнение на Франсис Макдорманд. Без да бяга от някого или нещо, тя прави своя осъзнат избор да стане номад. Естетически изпипаният „Земя на номади“ завършва с посвещението „На тези, които ни оставиха. Ще се срещнем по пътя“. Срещата след обявяването на „Златния лъв“ с Клоуи Джао и Франсис Макдорманд се случи виртуално пред използваната във филма каравана. Някои видяха в това пожелание среща с оскарите следващата година. Пророчеството се сбъдна и „Земя на номади“ взе три от тях - за най-добър филм, режисура и главна женска роля на Франсис Макдорманд.         

Поредицата от филми на САЩ със „Златен лъв“ и последвалите го оскари беше прекъсната тази година. Южнокорейският режисьор Пон Джун-Хо („Паразит“), начело на журито, в което беше и Клоуи Джао, не се съблазни от американско конкурсно заглавие, а и нямаше заслужаващо такова за голямата награда. Покори ги френската творба „Събитието“ на Одре Диуан, на която присъдиха „Златен лъв“. Френско-ливанската писателка, издателка, сценаристка прави от едноименния автобиографичен роман на Ани Ерно своя втори филм. Блестяща студентка забременява нежелано през 1963-та, когато абортът във Франция е забранен. Дванайсет седмици тя търси решение сама, отритната от съученици, приятели, лекари, които се боят от закона. Страх, мълчание, самоизтезание на героинята властват във филма, който обвинява по убийствено привлекалетен и кинематографичен начин безразличието и егоизма. Пон Джун-Хо призна при награждаването, че и неговите колеги веднага са обикнали „Събитието“ и отличието е единодушно. Това е 12-ият френски филм в цялата 89-годишна история на фестивала, получил „Златен лъв“. Франция оглави класацията на престижното отличие, следвана от Италия и САЩ, които имат по 11. Някак си се полага на родината на киното да води парада. Няма надежда „Събитието“ да получи „Оскар“ за най-добър чуждоезичен филм, защото Франция предлага за такъв своята „Златна палма“ от Кан „Титан“.

На последната Мостра се случи и друго събитие. Авторитетното седмично американско списание „Варайъти“ (Variety) връчи своята Международна награда за постижения в киното на Алберто Барбера и Венецианското биенале. За първи път се награждава директор и фестивал с отличието, давано досега на режисьори. Стивън Гайдос се мотивира: „Венецианският филмов фестивал отдавна представя върхови постижения на световното кино. Последното десетилетие под ръководството на Алберто Барбера продължи тази традиция, но добави ново измерение към блясъка на Холивуд, уместност на филмовите награди и творческа жизненост, които превръщат този период в един от най-вълнуващите в славната история на Венеция. Барбера я превърна в международно събитие, което Холивуд използва като трамплин за лансиране на оскарите. Никога досега не сме отличавали директор или фестивал, но смятаме за правилно Алберто Барбера и Биеналето да са първият директор и първата организация, получили това признание“.

Дали не сме в началото на нова тенденция и нов период от фестивала във Венеция, които да пренасочат „Златния лъв“ в друга посока?

ТЕМА НА ФОКУС: ГОЛЕМИТЕ НАГРАДИ

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура”