„Толкин“ е полу-биографичен филм за един от писателите от миналия век, обсебил въображението на нашето съвремие с милиони почитатели. Осиновил като свои най-различни фантасмагорични европейски предания и легенди, Толкин дръзновено вкарва в картата на литературата и други изкуства своите собствени имагинерни светове, дори езици, измислени народи и епични злодеи с калибъра на детските си страхове и възхити. Творчеството му, за някои богоподобно, е заредено с ценностна система, достойна за уважение дори именно заради наивитета и почти инфантилната си романтика. В нея злото е доживотно жизнено, но доброто дори посмъртно. Той е един от авторите, които превърна детинското в сюжетите си в забавление и вдъхновение и за възрастните.

„Толкин“ не е изцяло биографичен филм, защото влиза в канавата на този вид кинопроизведения за известни, дори гениални творци, които плътно са обкръжени от своите образци, герои и прототипи далеч превъзхождащи ги във всякакво отношение. Гледали сме такива филми дори и за вундеркинда Моцарт. Талантът, творческата дарба в подобни филми е дело на средата, на хората, които ги ваят, разбират и подпомагат, докато идеите тлеят, кипят и ферментират на ръба на провалите в живота, в образованието и даже възпитанието на бъдещите всенародни гении.

Сигурно с тази цел и в началото на филма Толкин е само едно дете без баща, уседнало и примирило се с този факт и достигнало някакъв временен комфорт, докато майка му не решава да го премести в нова и чужда среда – в случая Бирмингам. Църквата ги покровителства всеотдайно и в началото подозрително, затова неамбициозният младеж попада като по случайност в елитно училище. Там на първо време е травмиран и манипулиран от съучениците си, далеч по-богати от него, после амбициран от качествата им – те са бъдещи поети, композитори, творци. Докато Толкин се справи с превъзходството им и собственото си чувство за малоценност, остава и без майка. Майка, която е развивала въображението му, четейки му страшни приказки едва ли не с фенерче в устата, но и жигосвала усещането му за жертва или Дикенсов герой с реплики като „Ти превръщаш всичко в драма!“ (Това, между другото, напоследък сякаш е дежурна реплика във всеки втори филм).

Делегиран от съдбата или милостта на църквата (всъщност майка му става от протестантка католичка вероятно именно заради това) в ненадейна среда, Толкин постепенно започва да се чувства почти равнопоставен със своите трима нови другари от училището на основата на приятелството, любовта и идеите. Вече пълен сирак, той се сдобива дори и с любима. За разлика от него, тя не е под покровителството на църквата или съдбата и си изкарва прехраната с уроци по пиано. Не приема като крах това, че не я пускат да гледа Вагнер и „Пръстенът на нибелунгите“ заради липса на пари и подходящо облекло заедно с Толкин, след време наричан от неговите по-благожелателни критици „Вагнер за деца“. Бъдещият бард на моралната сила и дилема отново невъобразимо дълбоко се комплексира, докато виталната му любима не го вкарва зад кулисите и под звуците на музиката на немския гений, му изиграва своята сага за величието и смелостта в живота. Тогава той някак неуместно ѝ се заклева повече никога да не изпитват нужда от пари. Ала скоро я изоставя, защото избира вместо нея Оксфорд, където всъщност пропада на изпитите.

С други думи, ставаме свидетели на един обикновен живот на една привидно посредствена и лутаща се личност в терапевтично обкръжение, нещо като блед, тревожно приземен рефрен на обществото на мъртвите поети от един така знаков филм.

И все пак раждането и отглеждането на един писател е дело сложно и деликатно, пораженията и пропаданията са част от процеса, дори обикновеността му - затова историята може и да си я бива. И ето, идеите на бъдещите произведения витаят в главата на посочения с пръст за писател, избистрят се или замъгляват от случващото се, материализират се пред очите му и го обсебват. Но той все още се чувства обиден от живота и прави разни смехотворни от гледна точка на днешните тийнейджъри изцепки, които водят до изключване от елитното училище и привилегиите там. И отново остава сам и някак изигран от съдбата, готов вече да се сърди на себе си.

В цялата тази тропоска от събития и хора със значение в участта и призванието на писателя се намесва прекалено статично епизод от Първата световна война, в която той участва и губи част от своите може би далеч по-талантливи от самия него приятели. Странни видения нахлуват в съзнанието му, кръвта на другарите му го кара да продължи мисията си на творец и за тяхна сметка. Дори и приятелката му му прощава предателството и докато той ѝ разправя за хрумването си за един по-нисък и силно страдащ народ, тя не го слуша, а с блеснали очи му втълпява как една висока принцеса може да бъде дръзка, отговорна и несломима.

Филмът за пореден път внушава, че изграждането на един писател се случва, когато той съзре красотата, достойнството и силата за живот, победа и поражение на хората около него. Толкин се измъква наполовина от взирането в себе си и своите формиращи се в крачка светове-фантазми, и се фиксира и в хората около него, които го подкрепят, ценят, коригират, редактират, предизвикват и всъщност покровителстват или му дават светъл пример. Чак когато успява да види красотата именно на реалното, ежедневното, травматичното и героичното, той става писател, по ирония на съдбата – предимно фантаст.

Добре обмислен, но и лесен за разшифроване филм, в който всеки герой се явява като помощен абзац за терапевтичното формиране на таланта. Колкото и благородно и благотворно да е замислен обаче, „Толкин“ е твърде скрупульозно и педантично осъществен. Някаква монотонност и унила предопределеност лъха от всеки изтерзан до маниакалност ретро кадър и ретро настроение. Човек се дестабилизира поетапно в следваната буквално иначе смислена сценарна последователност. Вероятно обаче това е от филмите, на които трябва да се даде време, за да бъде усетена тяхната проницателност. Той действа на въображението и разбирането, само ако човек е склонен да види нещата в друга светлина и под друг ъгъл, точно както е направил Толкин за да се превърне в така влиятелен и до днес писател.

Актьорите в този опус за израстването на твореца повече като израстване на мечтите му, са доста любопитни. Никълъс Холт от „Фаворитката“, където бе дегизиран брутално като шеф на опозицията, тук се кичи с противоестествено сини очи и усмихващи се винаги до розово устни. По неоспорима игра на съдбата, преди две години именно той изигра и Селинджър в „Бунтовник в ръжта“.

В „Толкин“ негова любима е Лили Колинс, дъщерята на Фил Колинс. Ако човек не знае предварително този зашеметяващ факт, би бил приятно изумен от енергията, хъса и жизнеността на така опрятната и отрудена девойка, вече със собствена филмография и физиономия в киното. Появила се в киното на 2 годинки, Лили Колинс вече има немалък набор от роли, но далеч по-внушителен списък от такива, с които се е разминала.

Това всъщност означава добро бъдеще при актриси с характер, или пък с „най-хубави вежди в Холивуд“, както на шега я зоват. Мисията ѝ в „Толкин“ е да превърне съпруга си от момче в мъж, дори и в писател, а нейната героиня наистина се държи подчертано бащински с него. Това прави присъствието ѝ във филма едно от най-интересните - макар и не съвсем изненадващи, предвид леко кабалетното присъствие на значими женски образи в съвременното кино.