В първите си крачки извън затвора Ай Уей Уей е заобиколен от журналисти. Китайски журналисти, протягащи микрофони и задаващи въпроси на китайски, докато той повтаря на английски, вперил поглед в камерата: „Не мога да кажа нищо.“ Към кого се обръща Уей Уей и защо на английски? Може би към режисьора на филма или към малцината чуждестранни журналисти пред дома му, на които му е забранено да дава интервюта. Но защо международният отзвук да е по-важен за него, отколкото интересът на местно ниво, при положение, че изкуството му демонстративно заявява борба за права в собствената му страна. „Ако ми осигурят достъп до радио или свободна преса за един месец, ще променя всичко“, ще каже по-късно във филма, но явно не е съвсем искрен, защото китайските медии очевидно не го интересуват. Подобна закана, впрочем, звучи като изречена от завършен манипулатор.
Описаната сцена е началото на документалния филм на датчанина Андреас Йонсен за най-обсъжданият дисидент в света на съвременното изкуство, китаецът с дванайсет години от артистичната си биография на нюйоркска сцена Ай Уей Уей. Без да го портретира задълбочено като артист и личност, Йонсен се хвърля в конкретно, но едностранчиво разнищване на една от санкциите срещу него – дело за неплатени данъци, което китайското правителство завежда срещу Уей Уей и което се счита от западните му поддръжници за политически арест под фалшив предтекст. Въпреки категоричния образ на Уей Уей като неудобен на властта артист под заплаха, напират още куп въпроси, но не сред ставащото на екрана, а само в зрителските глави: Защо китайското правителство просто не се отърве от него? Щом е персона нон-грата в Китай, как така му е поверен дизайна на стадиона „Птиче гнездо“ за Олимпийските игри в Пекин? Разчита ли той на повече от морални протекции от Запад и каква роля играе това за имунитета му в Китай? Щеше ли да бъде така последователно излагано изкуството му в Европа и САЩ, ако не беше политически ориентирано в „правилната“ от западна гледна точка посока.
Режисьорският подход на младия и по комсомолски надъхан Андреас Йонсен е праволинеен и целеустремен в утвърждаването на единствената теза за невинността и онеправаданата позиция на Уей Уей, което лишава филма от елементарна обективност и дълбочина на изследването. Редуват се разкази от затвора с актуални сцени от делничните сблъсъци с милицията пред къщата му, повърхностно интервю с немска журналистка, разговори за цензура и отправени заплахи. В този смисъл „Скалъпената вина на Ай Уей Уей“ е построен по всички правила на пропагандния филм – имаме архетипен дисидент за централен герои, а лошите са деперсонализирана репресивна сила, представлявана от китайското правителство. Чрез този черно-бял антагонизъм западната идеология е издигната до единствен критерий за истина, а резултатът е безкритична ода за един мъченик на системата, който обаче е по-вероятно доброволен клоун на пропагандата.
Филмът е добър пример за завръщащата се пропаганда в киното, особено в документалното – тенденция, на която последното издание на Ротердамския филмов фестивал посвети секцията „Всекидневна пропаганда“. Във встъпителния си текст, фестивалните куратори заключават, че ако класическата пропаганда се е родила някъде между Октомврийската революция и Голямата депресия (по Бодрияр), то днешната покълва около финансовата криза, „Окупирай“ движението, Арабската пролет, Майдана и новата Студена война между Изтока и Запада. И за помнещия, четящия и мислещия това е неоспорим факт, въпреки неолибералната демагогия, която ни уверява, че живеем в свободно от идеологии време.
Оригиналното заглавие на Скалъпената вина на Ай Уей Уей е Ai Wei Wei: The Fake Case и визира въпросното съдебно дело. Наивната еднопосочност на филма обаче е толкова подозрителна, че погледнем ли встрани от казионния ракурс към феномена Ай Уей Уей,значението на заглавието звучи двусмислено и отпраща към вероятността дисидентството на страдалния китаец да е чиста митология. А декларации от устата му като:„Разбирането ни за истината е някак условно.“ вече звучат по съвсем различен от предвидения начин.