„Сибърг“ е от тези биографични филми, които обхващат само отрязък от живота на героя си, дори може би не най-трудният, но затова пък пълен с намеци за трагични минали и бъдещи житейски премеждия.

Прочутата американска актриса Джийн Сибърг се радва на уникален успех с ролята на момичето, което предава героя на Белмондо, бременна от него, във филма – знаме на френската Новата вълна „До последен дъх“. Преди това тя е изиграла Жана д’Арк под режисурата на Ото Преминджър с пълен неуспех. Кинорежисьорът, известен с мръсния си характер, я взима 17-годишна за ролята на Орлеанската дева. Още поне две от неговите „открития“ завършват живота си по същия злощастен начин като Джийн. В „Сибърг“ има само една кратка реплика по темата, но тя ни казва достатъчно - инцидентът по време на снимките, в който реално я подпалват на кладата и не бързат да я гасят, е най-малкото нещо, което Преминджър ѝ е причинил.

На този принцип е построен киноразказът на австралийския режисьор Бенедикт Андрюс, който обхваща периода от живота на Джийн Сибърг, когато тя вече е изиграла ролите на светица и мръсница. А френското кино и Холивуд ѝ предлагат само полупорнографски роли според собствените ѝ думи.

Принципът е с ударна реплика, кратко и ясно, да се въведе атмосферата на времето, да се резюмира миналото и дори да се надипли част от бъдещето на героите. Но без да се прибягва до ретроспекции или интроспекции и без да се влиза в обяснителен режим, когато се подхвърлят имена на прочути личности, загатват се ситуации и важни събития.

„Сибърг“ се концентрира върху подслушването от страна на ФБР, което съсипва актрисата, но около основната интрига бъка от подобни истории, които сякаш също чакат своето разплитане във филми. Защото колкото и уникална за това време да е историята на тази повалена, поставена на колене и унизена до смърт кинозвезда, толкова може да се окаже и типична. Както пише след време Ромен Гари (съпругът на Джийн Сибърг, герой и във филма) в романа „Големият гальовник“ - “Като всички останали! Аз съм различен като всички останали!“.

Докато текат началните надписи на филма, виждаме детското лице на актрисата, което се гърчи на кладата в ролята на Жана д’Арк. После проследяваме елегантната, с деликатно тяло и хипнотизиращ поглед актриса да снове из парижкия си дом и да се опитва да се скара с втория си съпруг, преди да замине отново за Холивуд. Това е самият Ромен Гари, прочутият писател, военен пилот и дипломат, взел два пъти наградата „Гонкур“, единия път под чуждо име (за съжаление, във филма не е застъпено нищо от това).

В този епизод той само се опитва да чуе по радиото новините около майските бунтове от 1968 г. и деликатно да прекъсне жена си. Но тя не обръща внимание на факта, че студентите са се барикадирали в Сорбоната, а дребнаво подхвърля, че оставя красивите студентки на него и отлита за Америка. Така само с няколко думи са изяснени техните свободни, обичливи, но и травмиращи отношения, а и зейва цялата бездна от тяхното минало и обреченото им бъдеще. Някои упрекват двамата сценаристи на филма, донейде с основание, в много грехове. Но личи умението с няколко думи да се обрисува ситуацията, героите, сложните взаимоотношения и средата, епохата дори. Историята оттук нататък е сложна, политическа, семейна, любовна. И построена върху репликата, която на два пъти чуваме – ако искаш да промениш системата, достатъчно е да успееш да промениш поне един човек. Преплитат се изящни нюанси около истински събития и прочути личности, недоизказани, но намекнати драми, трагедии, предателства и героизъм. Като във фокуса е предимно бурното житейско поведение на актрисата, откровено и даже демонстративно разказано.

Ако мълчаливият и благородно настроен съпруг на Сибърг е до нея и е в помощ, без да може да я промени, достатъчно е на летището в Америка повечето журналисти да се втурнат към активист на "Черните пантери", за да бъде тя омаяна и прелъстена. Връзката е кратка, страстна, руши семейства и съдби. А в любовния триъгълник се намесва ФБР.

Джийн има нещастието да бъде взета под око според тогава все още тайна програма за наблюдения, дискредитиране и унищожение. И то във време, когато Америка също ври и кипи, както и Франция, а много холивудски звезди (Марлон Брандо също като Джийн дава пари на "Черните пантери") смятат за свое задължение да участват активно и рисково в политическия живот. Какво е необичайното при Джийн Сибърг, защо погива, а примерно Джейн Фонда - не?

Филмът постепенно ще допълва образа на кинозвездата, любимка на Франция, но смятана за чужда и там, и в Америка. Ще го направи с документите и материалите за нея, които един агент от ФБР изисква, докато подробно я проучва, снима и записва. Агентът разкрива подробности за Сибърг с все по-голяма симпатия, а може би и нещо повече. Такъв ход сме виждали в твърде много други филми, но тук забавното е, че и зрителят, подобно на този агент, навлиза поетапно в разтурения живот на Джийн Сибърг. И може да бъде покорен от прямите ѝ, точни реплики, нищо че понякога като извадени от някаква литературна реч (нали е писателска съпруга). Агентът е обезвреден от фразата, че е достатъчно да промениш мисленето дори само на един човек. Така фебереецът, гледайки най-хубавите филми с едно от най-скъпите деца на киното, се оказва вербуван. Какъв по-красив реверанс към силата на изкуството и смисъла на съществуването му?

Е, агентът не може да ѝ помогне особено даже когато ѝ разкрива, че е следена и подслушвана. Любовникът ѝ, активистът, също я предупреждава, че ще я унищожат. Но хората около нея, дори и мълчаливият и сдържан съпруг, по-скоро смятат, че тя полудява. 

Сибърг не отстъпва, мисли, че е достатъчно силна, за да е непреклонна към съветите на мъжа си, любовника си, агента. Има си своя линия на живота, която неуспешно, но смело следва, колкото и да се опитват хората около нея да я променят. Оклеветена е на дребно и докарана до нервна криза и самоубийство. Но неколцина около нея свършват по подобен начин - вярно, че години по-късно, - а филмът пропуска и този съществен щрих от реалната история.

Камерата на оператора нежно проследява в стилни и в различна емоционална гама портрети красивия крах на красотата и смелостта, изправени срещу почти всички. В киното Сибърг е спечелила донякъде битката, но в живота се срамува до смърт, че я губи. А се бие отново заради други. Хаким Джамал, нейният чернокож любим, смята, че неговата битка не я засяга. Докато Сибърг вярва, че Америка всъщност се бори сама със себе си. Някак тази дребна, обаятелна жена е обградена от хора, които се опитват да я разколебаят и сплашат. Не само ФБР, но и тези, които я обичат. Има една важна двусмисленост във филма – като че ли едни от най-умните, чаровни, силни и талантливи мъже на света, както и най-макабрените, като шефа на ФБР, са се сплотили около тази жена, за да я спасяват или погубват на интервали.

В този отрязък от живота си Сибърг прави два опита за самоубийство, след които държи една изрядно композирана и малко литературна реч пред журналисти, сякаш писана от мъжа ѝ. За това как е загубила детето си, като пряко обвинява не пресата, пълна с клевети и фалшиви новини за нея, а ФБР. Тогава ФБР представлява велика, мрачна и неясна сила. Джей Едгар Хувър, назначен за шеф на Бюрото, за да се бори с корупцията, е впрегнал тайно цялата си армия, за да преследва хора поради политически възгледи.

За жалост, сюжетната линия с ФБР агента е доста невзрачна и патрава и хвърля сянка върху доста от достойнствата на „Сибърг“. В нея има само един хубав епизод с циничния колега на агента, чиято дъщеря е подстригана също като холивудската звезда Сибърг. След отвратителна семейна сцена разбираме, че войната е твърде лична – циничният колега просто желае да дискредитира Джийн Сибърг в очите на дъщеря си.

„Сибърг“, показан на последния Венециански фестивал извън конкурсната програма, се посрещна снизходително от повечето критици и имаше защо. Но по-приятно е човек да оценява и да се наслаждава на подценени филми, а не на прехвалени.

Въпреки някои лозунгови реплики и опростената до баналност сюжетна линия с агента и неговото семейство (което също чака дете, подобно на Сибърг) филмът зачеква много теми, които са актуални и днес.

Подхвърля доста интригуващо и с едри щрихи забравени образи на твърде интересни и прочути лица от миналото и света на киното. Безкраен набор от мотиви се преплитат, отекват като ехо един на друг, повтарят се, дори житейски съдби се римуват по отчайващ и безрадостен начин.

За съжаление, във филма те съществуват единствено като намеци и деликатни препратки, оставящи изцяло на зрителя да ги проучи и да ги свърже с видяното на екрана.

Все пак, освен многото алюзии с киното, неговите герои и свят, в „Сибърг“ като че ли цари оня нежен респект, тайна любов към образците, които киното е създало. Идеалите, за които се е борило и проповядвало, или героите, които разпиляно или всъщност доста обмислено ни е подхвърляло и е променяло и себе си, и другите. Жестокият или красив идеализиран свят на киното, и изкуството изобщо, е някакъв вездесъщ фактор за промяна. И онова неразумно неподчинение на твореца, липсата на разум и пресметливост у него понякога ражда чудеса.

Между другото, агентът на Жан-Пол Белмондо го съветва да не играе в „До последен дъх“, но той не го слуша. А Джийн Сибърг приема ролята, след като се е опарила с Орлеанската дева и Преминджър, само заради Белмондо, защото и той ще играе. А Годар взима за ролята на Патриша в „До последен дъх“ Джийн Сибърг заради пълния ѝ провал във филма за Жана д’Арк... Как са навързани нещата в нашия и другия, на изкуството, свят. Ако бяха така навързани и в този филм, той щеше да бъде истински шедьовър.

В един от най-добрите епизоди, когато Сибърг за първи път решава да се самоубие, тя се надвесва от прозореца, разстроена, нервна, разплакана. А на отсрещния прозорец някакъв мъж пуши и се прави, че не я вижда. После загасва цигарата си и се прибира бързо да не я притесни, а тя се засрамва и се прибира. Понякога и случайният зрител може да изиграе решаваща роля – макар че точно този се оказва съвсем не случаен, а всъщност е един от ФБР агентите, които я следят.

През цялото време главната актриса Кристен Стюърт изстисква и последната си капка емоция, за да покаже колко силна, но и слаба може да бъде една изящна, интелигентна жена. Пронизващият ѝ, мощен, опияняващ поглед и непокорно потрепващите ѝ устни са истински слайд от портрети без думи. Пределно ясен е и паралелът с кариерата на Сибърг, тъй като масовата публика винаги ще помни Кристен Стюърт повече от вампирската олелия „Здрач“, отколкото от каквото и да е друго.

Австралийският режисьор Бенедикт Андрюс не показва кой знае какъв размах освен в почти любовното отношение към пресъздаването на шика на 60-те с къщите, автомобилите и облеклото. Забележителен е интериорът на френските и американските апартаменти, осанката на стройните Черни пантери с широки рамене и котешка походка, които ходят на тумби и се държат като за киноснимки. В противовес е маломерната, изправена и облечена по странен начин фигура на великия съпруг на Сибърг.

Бенедикт Андрюс, освен всякаква театрална и оперна класика, е филмирал усърдно и постановките на „Войната на розите“ на Шекспир. Там си позволява примерно да накара Кейт Бланшет да изиграе Ричард II в неутрален костюм.

А в този филм Андрюс предпочита да атакува героинята, освен с цялото ФБР, и с острите думи на хората, които тя обича. Например с репликата на нейния любовник, че търси клада или огън, за да изгори показно. Или с унизително-утешителните реплики на съпруга, който я мисли за луда.

Така кинозвездата, която колкото и да е обичана, успява да преобърне душата само на един безличен агент от ФБР, сякаш и с този филм продължава да губи своята битка.