В екзистенциален план рядко етическото и естетическото се свеждат до оценката на определен обект или феномен. Онтологичният въпрос, обаче винаги е бил, как точно се случва този „абсурден“ процес. Той е такъв, разбира се, защото скалата, по която „оценяваме“, или по-точно казано – светогледната позиция, от която се домогваме до смисъла на определено събитие е винаги продукт на нашето въображение. Тя е следствие от отчаяната нужда на хората да се стремят към стабилност в един свят, който сам по себе си генерира единствено несигурност. Проблемът е, че дори ако човек осъзнае тази безумна игра на значения, която подхранва грандиозната му илюзия, че има под ръка нужния инструментариум да дешифрира (на пръв поглед) безсмислените послания, с които животът го залива, то той така или иначе, няма да има, какво да направи. Това радикално интерпретиране на действителността, което всички хора практикуват, е необходимо, за да функционира един свят, в който любовта, надеждата и щастието са възможни. Или с други думи – за да съществува някакво прострнаство, в което можем (да се опитаме) да живеем.
В общи линии с подобни проблеми се захваща и норвежкият режисьор Бент Хамер в последният си филм „1001 грама“. Той се опитва недвусмислено да предаде абсурда на „измерителния“ процес, с който най-често боравим и то го прави по един крайно директен (и може би малко неуспешен) начин. Главната героиня (жертвата на този свръхалегоричен сюжет) е Мари – учен, който работи в норвежката лаборатория, която съхранява един от международните прототипи за килограма. Тъй като тази единица няма реална стойност извън тази, която ние сме й придали, на ежегодното пре-мерване на всички прототипи се отдава огромно значение.
Това се случва във Франция, където е запазен най-старият „килограм“, и където се сверява теглото му с това на всички останали. На Мари й се налага да замине за въпросната международна конференция вместо баща й, който получава сърдечен удар, превръщайки се в бяло платно, върху което дъщеря му може да проектира собствените си екзистенциални проблеми и страхове. Той се изповядва пред нея, извличайки цялата сантиментална патетичност, с която един наивен човек би решил, че е изпълнен предсмъртния му час. Бащата на Мари решава да се опита да направи равносметка или с други думи да „претегли“ живота си. Това, разбира се, я запраща в един особено динамичен екзистенциален период от жизненият й път, от който се предполага, че тя ще изскочи по-мъдра отвсякога и в края на филма се случва именно това. Тя естествено осъзнава, че човешкият живот не може да бъде премерен, че той е винаги нещо повече от всеки наш опит в това отношение, но същевременно земята продължава да се върти и ние не можем да спрем да претворяваме света по наш образ и подобие. Единственото нещо, което е редно да направим, е да пристъпим към "задачата си" с малко повече любов и смирение.
Всичко това е много хубаво и вдъхновяващо, но за съжаление филмът го предава по най-болезнено не-претенциозния начин. Лентата сивее върху зеницата на зрителя, което само по себе си е непростимо. Минималистичният подход на Хамер към трудната задача, с която се е нагърбил, се оказва крайно неуместен. Диалогът е прекалено олекотен, за да бъде разделян от някакви „концептуални“ разстояния от мълчание. Самата Мари се държи и изглежда, сякаш идва от друг филм и не разбира, какво по дяволите се случва около нея. Връзката, която завързва към края на лентата с един учен/градинар, е толкова сладникава и безинтересна, че е лесно да си представим сюжета и без нея. На всичкото отгоре същият сигурно не би се и променил много.
Като цяло филмът има амбициозна концепция, но формата и съдържанието й изневеряват многократно на режисьорската претенция с посредственото и предвидимото. Сюжетът е прекалено слаб и "тялото" му бързо се изтощава, докато се опитва да придържа основната идея над главата си, която се стреми неизменно да привлича внимание към себе си като опитна мажоретка. И накрая всичко пада.