„Съвсем нов завет“ би могъл да бъде много неща. Той е визуално охолен, тъпкан с персонажи и забавен – от време на време. В него има произвол като от момента на Сътворението – първи са били животните, на които обаче не им харесало в Брюксел и затова се появили хората. А в крайна сметка Исус се отчаял от баща си, очевиден гадняр, и се превърнал в статуя, докато сестра му е призвана да събере шестима апостоли за един „съвсем нов завет“. Звучи смахнато, но като при всяка алегория решаващо е „управлението на ресурсите“, които в случая са неограничени.

И така – от една страна, имаме неблагодарната съдба на Богочовека, взимащ мизантропски решения за човечеството. От друга – шестимата нови апостоли, всеки от тях различен аватар на нещо си, от трета – историята за порастването на малкото момиче на Бог, а от четвърта – завръзващата случка: момичето изпраща съобщения на всички хора с точните дати на смъртта им. В този момент сме отпратени към любимата тема на Жако ван Дормел – балансът между предопределеност и свободна воля. Ролята на избора в един такъв момент може да изпълни двучасов филм, но белгийският режисьор, явно вярващ в собствената свободна воля, подрива фабулата си с противоречащи си линии – маркираното напрежение между Бог и дъщеря му, приключенското търсене на апостолите, техните лични истории. И когато разфокусираното цяло стигне до логичната развръзка и апостолите се съберат на едно място, лъсва безпредметността на голямото им търсене.

„Съвсем нов завет“ се товари с претенцията за една алтернативна реалност, която е достатъчно близо до познатата ни, за да служи като сатирично предупреждение накъде отиваме, но в същото време достатъчно далеч, за да може да функционира паралелно с нея и да впечатлява със собствената си логика. От Уес Андерсън до Йоргос Лантимос този подход става все по-предпочитан за режисьорите с уклон към визуалното, какъвто безспорно е и ван Дормел, но тогава алтернативната реалност би трябвало да е показана през ясни правила, обосноваващи съществуването й, а дори и да липсват такива – то поне да има разигран конфликт, от който се извежда особеното на алтернативата. В случая има някакви особености, като например лабораторията на Бог, работеща като световен сървър, но дори и тези образи не раждат нищо повече от алюзии към часовникаря на Волтер. Така и не става ясно защо Бог се държи лошо със семейството си и с цялото човечество – дали защото се е разочаровал от света или защото е лош по природа. И защо изобщо приема цялата символика на ролята си в християнството, след като персонажът му е обърнат с главата надолу.

Разбира се, когато става дума за съзнателно нереалистичен филм, няма нужда да се търси неоспоримото значение на случващото се, но самият ван Дормел разпръсква на случаен принцип няколко морални изречения, с което пропуска и последната възможност да спаси филма, а именно – поне да е комедия в стила на „Животът на Брайън“ на Монти Пайтън от начало до край. В същото време естетиката в стил Жан-Клод Жьоне от първите двайсет минути се разтапя между хаотичните смени в темпото и липсата на посока. Катрин Деньов в легло с горила не е нито смешно, нито оригинално.

В няколко сцени от филма се появява един мъж, който е разбрал, че ще живее още дълго и затова скача от високо, тъй като винаги нещо ще го спаси – преминаващ камион, самолет или човек, върху когото да падне. Явно свободната воля още не е на привършване, защото „Съвсем нов завет“ прави опит да се разбие на паважа и успява.