ПРЕДАТЕЛЯТ


от
на г.

ПРЕДАТЕЛЯТ

24-тият пълнометражен филм на Марко Белокио „Предателят” (2019) не донесе никаква премия след конкурса от миналогодишния Кан, но спечели многоминутни овации. Сякаш за компенсация обра най-важните италиански награди „Давид на Донатело” - за най-добър филм и най-добра режисура, раздадени за пръв път виртуално на 8 май в Рим и излъчени по първия държавен канал на РАИ.

В общо взето, рехавата италианска кинопанорама „Предателят” изпъква с красотата на изображението, силата на диалозите („Давид на Донатело” и за най-добър оригинален сценарий) и майсторството на актьорите.

Филмът започва в 1980 г. и стига до наши дни. Когато зад камерата е автор като Марко Белокио, който поема по пътя на истински събития, станали в близкото минало на Италия и бележещи историята ѝ, можем да бъдем сигурни, че пътят няма да е лесен, но крайната цел със сигурност е ясна. „Предателят” не е, както първоначално би могло да се предполага, социологично изследване за мафията като цяло или отричане на италианската държавна политика през онези години.

Темата е предателство, разбирано като морално-етична категория, която някои мъже използват, за да се обвиняват взаимно. Те са част от онази тъмна вселена, социално определена като мафия, но която е изяснена тук като престъпна организация с името „Коза Ностра“. Успехът на сценариста и режисьор Белокио е, че с езика на киното представя историята на Томазо Бушета – мафиот, синоним на престъпник. Понесъл тежка семейна загуба, той решава да разобличи мафията пред държавата и италианската съдебна система и да помогне за нейното разтурване и изчезване. Бушета разкрива имена и вкарва в ареста десетки и десетки мафиоти (надписите в края на филма обобщават случилото се).

Началото е празникът на патрона на Палермо Санта Розалия: докато нощните светлини осветяват разкошен и богат дом, мафията танцува и пее. Войната и последвалите я убийства между клановете в сицилианската столица е в разгара си. Бушета се появява на екрана, облечен в бяло, за да се открои в нощта. Синът му, сам на брега и в раздор с баща си, трябва да бъде влачен и плеснат. Бушета иска да купонясва, но навсякъде мирише на неприятности и трупове. Героят (на двата свята), усетил силната опасност, решава да се изсели в Бразилия. Само бягство, и то не завинаги, отстранява проблемите му в Палермо.

Началната сцена вече грабва с красотата и забележителното си изображение, както и с използването на надписи, напомнящи „Божественият” на Паоло Соренто. Тук „божественият” Джулио Андреоти ще се появи по-късно по долно бельо.

Историята е разказана без многословия, тя подчертава с факти ставащото и го възстановява. Белокио решава да срути Бушета, но не като предател - обвинение, което режисьорът отхвърля, а като дребен, нечестен човек, член и лидер на мафиотска банда, поръчител и извършител на убийства.

Приятелство, лоялност, предателство, уважение към традиционните ценности, семейството и религията - в този кръг се въртят всички мафиоти. Климатът е потискащ. Отличен е изборът на Белокио да остави сицилианския диалект в диалозите, за да подчертае изолацията на островитяните.

Бушета е показан с всичките си противоречия и най-вече с гордостта си, че не се смята за разкаял се (както многократно декларира по време на целия филм), а е „Коза Ностра”, но не тази, която предава ценностите , откакто е командвана от Риина. Той е „обикновен войник” вътре в пирамидата на организацията. „Предателят” набляга и на космополитизма на Бушета (не е изненадващ прякорът му - Бос на два свята) - първо с укриването му в Бразилия (довело до арест и екстрадиция), а след това - в Ню Йорк и Флорида, където умира, забравен от всички и отречен от собственото му семейство (особено от сестра му).

Вярната реконструкция на местата на действието е подпомогната и от камерата на Владан Радович. Тя осветява и поставя в близки планове героите, но ги отдалечава, когато те „излизат“ от контекста, за да се фокусира върху Бушета. Той е видян и в човешкото му лице като баща (сцената във Вила Боргезе, където избухва в сълзи, спомняйки си за убитите си деца), както и като tombeur de femmes (в страстна сцена с проститутка в затвора в Палермо). Бушета е също влюбен съпруг. Сцената с хеликоптера, където е измъчван, за да каже имената на наркотрафикантите, и жена му, която виси на въжето, готова да падне в морето, или телефонният разговор от затвора са само два от възловите примери.

Пиерфранческо Фавино (”Давид на Донатело” за главна мъжка роля) изнася почти целия филм на раменете си. Той говори 4-5 езика, придружени с различни изражения на лицето. Те изпълват екрана с рядка интензивност и карат зрителя да изживее душевното му състояние без нужда от приказки. Тялото и движенията на Бушета изобилстват с важни детайли: тромава походка, изсъхнали очи, набъбнали устни, интензивно пушене. Плътно телесно изпълнение, върху което се крепи безспорно най-сполучливата роля в кариерата на актьора.

Централната част на филма, най-добрата, е мегапроцесът в Палермо - от 10 февруари 1986 до 30 януари 1992 г. Той е представен с гласове, изстрели, напрежение, политика и неизвестности, които все още трябва да бъдат разрешени.

Една от тях е атентатът в Капачи, в който загива съдията Джовани Фалконе, видян от вътрешността на колата. Бомбата е вътре в държавата и в нас. Епизодът разцепва екрана. И същият Фалконе си спомня във филма, че се страхува повече от Рим, отколкото от Палермо. „Предателят” неслучайно излезе в Италия за 23 май - датата на атентата, сякаш за да отдаде почит към всички загинали в него...

Диалозите между Бушета и Фалконе, заснети с неизменна последователност в план и контраплан, са сравнение между две противоположни идеи за държавата. В този момент на размяна между истината и защитата изпъква преди всичко промяната във възприятието на мафиота.

По друг кинематографичен начин тече диалогът между Бушета и бившият му „колега” и враг Пипо Кало (Фабрицио Феракане). Те са заснети не един срещу друг, а един до друг, във война помежду си, но заедно на бойното поле (съдебната зала). Белокио представя „Коза Ностра” различна и в същото време успоредна на републиката. Чудесната размяна на реплики между Бушета и Кало е истинско театрално постижение - реалистичен израз на онова „трето ниво“ на мафията, която решава всичко и което дори суперразкаялият се не би разкрил.

По време на мегапроцеса адвокатите не разбират сицилианския диалект на един от затворниците - Тотучио Конторно ( Луиджи Ло Кашо - „Давид на Донатело” за второстепенна мъжка роля), който прилича на чужд език. Съдията в аулата (талантливият Бруно Кариело) се обръща с раздразнени и умоляващи думи към жалките или арогантни мафиоти... Никой не разбира никого, всички са затворени в едно и също пространство, обиграно и чрез монтажа на Франческа Калвели (”Давид на Донатело” за най-добър монтажист).

„Предателят” е двойствен филм още от заглавието си. Предателството е такова от гледна точка на „Коза Ностра”, но не и според „първия разкаял се“. За едни Бушета е герой, за други - удобен опортюнист.

Видимостта на този двоен регистър е в непрекъснатото редуване във филма навътре и отвън: вътре и отвън на домовете; организирана престъпност, в която се влиза от детска възраст, но никога реално не се излиза; затвор и свобода (страхлива и непостоянна); американски автомобили с покриви, които „се отварят и затварят“; топката вътре или вън във футболен мач, гледана от италианци, напуснали страната си с вечната мечта да се завърнат.

Белокио представя несигурността на италианците пред мафията. Всички, включително и режисьорът, улавят сигналите ѝ, но никой не разбира напълно нейната същност. Сянката на мафията се удъжава или скъсява, но все още е надвиснала над Италия.

„Предателят” е проницателен и безмълвен, показателен и съществен. Филмът е прекалено дълъг (148 минути) за темата, с която се занимава, но никога не уморява.