ОТ ФЕЛИНИ ДО ВИНТЕРБЕРГ: АБСТРАКТЕН ХУМАНИЗЪМ СРЕЩУ СУРОВ РЕАЛИЗЪМ


от
на г.

ОТ ФЕЛИНИ ДО ВИНТЕРБЕРГ: АБСТРАКТЕН ХУМАНИЗЪМ СРЕЩУ СУРОВ РЕАЛИЗЪМ

Чуждестранните оскари не са ни чужди. Не би било голяма смелост да се твърди, че повечето от тях, с много редки изключения, се превърнаха в класика. И останаха така в аналите на киното и сякаш оттам продължават да му влияят и да го бележат със своето съществуване съвсем не като артефакти, а като все още жива негова материя. Позната, обичана, гледана и тълкувана.       

Първият филм, получил чуждестранен „Оскар“ през 1957 г., е „Пътят“ на Фелини. Преди това наградата не е имала конкурсен характер, а по-скоро почетен. За да се яви в първата надпревара за това звание, „Пътят“ вече разполага със „Сребърен лъв“ от Венеция. Но поделен на три – със „Седемте самураи“ на Куросава и „На кея“ на Елиа Казан. Също абсолютни класики и до днес. Какво ли време е било?               

Сигурно същото като днешното. И сега наградените филми са придружени от сателити - номинирани кинотворби с не по-малко значение и важност. Филми реплики или филми дуплики. Те и техните автори имат качеството взаимно да се оспорват или да се подкрепят и солидаризират. Навремето другият титан на италианското и европейско кино Лукино Висконти нарочва „Пътят“ и го обвинява в абстрактен хуманизъм. Гледана и днес, лентата въздейства може би тъкмо заради това. Интересно какво ли би казал Висконти за „Паразит“, един от последните носители на тази награда? Особено при положение че той приема „Сладък живот“ на Фелини като визуална репрезентация на това как един слуга вижда един аристократ.

Наградите все по-често си играят с филмите, зрителя и авторите. Понякога стимулират и екстраполират именно онова, което е изглеждало временно и недълготрайно на екрана. И го превръщат в нещо важно и съществено освен в течение или мода.

Днес дори бегъл поглед върху наградените с международен „Оскар“ филми ни доказва, че сред тях класическите произведения на киното са повече от тези при оскарите за най-добър филм. Изглежда, забравата по-малко досяга тази преинтересна категория – вероятно благодарение на строгото претегляне на местно ниво с едно-единствено предложение от държава. С години Франция и Италия надделяват в захранването с хубави и претенциозни филми за награди, най-общо Европа преобладава и в количествения им принос. Каквото било – било, за да стигнем до миналата година – кадидатстващите страни бележат рекорд от 93. Според статистиката на IMDB само Океания още не се е отчела.

Но какво ли значат цифрите и статистиките в подобна тънка материя като изкуството и историята му. Все пак то е използвало и признанието, и непризнанието все в своя полза. Ако някой разбира най-добре от реклама и антиреклама в света, това най-вероятно са именно хората на изкуството. Дали действат дългосрочно или краткосрочно, е тяхна тайна, тя невинаги се разкрива на момента. „Цензурата е реклама, платена от правителството“, твърдеше маестрото на киното от Римини, за когото стана дума по-горе. За него и оскарите са мит, а той иска да работи с митове във филмите, не в живота.

Митове или не, един бърз преглед на заглавията в тази пространна категория на киното като световно дело ни изправя пред творения като „Додескаден“ и „Рашомон“ на Акира Куросава, „Крадци на велосипеди“ и „Шуша“ на Виторио де Сика, „Нощите на Кабирия“ на Фелини, „Изворът на девственицата“ на Ингмар Бергман, „Нож във водата“ на Роман Полански, „Един мъж и една жена“ на Клод Льолуш, „Строго охранявани влакове“ на Иржи Менцел, „Коля“ на Ян Сверак и прочее филми, като някои от тях са дори само с номинации. Кинотворби, гиздещи афиша на всяко уважаващо себе си и зрителя филмотечно кино. С времето номинираните кинотворби дотам се еманципират, че стоят наред с другите в златното наследство на киното.

Дали класическите филми не ни разкриват най-хубавите си черти с времето и възрастта? Когато бродят в съзнанието ни освободени от категоризации като „неореализъм“, „авторско кино“, „сърдити млади жени“ или каквито и да е други и се изправят с цялото си богатство срещу нашата вещина да гледаме на киното като на паралелен свят.

Нека да приемем за вероятно повечето наградени филми да не са случайно наградени, по-лесно и хубаво ще ни е. А дали отразяват тенденции в киното или само политиката за награждаване, която служи и на други приоритети, понякога също уместни - това е въпросът. Отделен казус е доколко една такава награда трябва наистина да отразява тенденция или обратното – по-скоро да стимулира и формулира даден вид кино или жанр, останали ощетени или поне неосветени, дали не се предполага да отваря нови пътища и пробойни в понякога застиналия свят на движещите се образи. Филмите трябва да се четат и като сбогуване с миналото на киното освен като посрещане на бъдещето му. Една награда може да е реверанс към класиките на седмото изкуство, както и рапортуване пред неговите нови хоризонти. Но ние като зрители се сблъскваме в упор с всеки филм сам за себе си.

Така че в тази мъглявина от съображения, течения, асоциации и поражения, дефиниции и опровержения да се съсредоточим за малко върху последните години в тази достопочтена категория за чуждестранни филми, оценени в полето на най-големите кинофабрики, американските.

„Още по едно“, последната награждавана чуждестранна продукция, идеща от Дания, може лесно да бъде вписана в сакралните тенденции на тези награди – заявка за класическа кинотворба и някаква зловредна и злободневна подправка, за да провокира небцето. Ала след този забавен, трагичен и ведър едновременно филм в устата сякаш остава да скърца нещо между зъбите… Предишният носител на трофея, „Паразит“, бе силно социален филм с комиксово-патетичен и хапливо-ироничен уклон. Бедни и богати, и двете страни слели се със собственото си статукво до нивото на паразити, социалните роли са прилепнали като втора изкуствена кожа или маска към всеки индивид. И през ум не им минава да си сменят местата с насилствени средства, само с мошенически. Освен на финала на филма, когато въпросът е на живот и смърт. Дотогава и двете страни на „барикадата“ са доволни и мимикрират в доволството си до неузнаваемост. Така е сътворен един провокативен образ на обществото като място, където всеки е наложил някаква маска на лицето си, всъщност доброволно, и играе ролята си, презирайки другите почти колкото себе си.

Когато отличиха този филм, някои критици и журналисти повтаряха, че с подобен жест вече в наградите за чуждестранен „Оскар“ изчезват всякакви стигми. Всичко ще е възможно. Както би трябвало и да е все пак. Не зная какви стигми са имали предвид, освен че кинотворбите трябва да се родеят с класиката, което за мен си остава най-добрата стигма.

Вероятно затова в следващата година някак по-плавно се появи „Още по едно“ и подкопа излинялото статукво допълнително. За да добият сляпа храброст да излязат от втълпените им роли, там героите трябва да използват отдавна отречени примитивни средства като например алкохола. Пак в подобен на „Паразит“ дух, „Още по едно“ е социална сатира с трагичен привкус. Социалното вече е актуално по нов, парадоксален и дразнещ всички страни в спора начин. В „Паразит“ бедните превъзпитават богатите и обратното. В “Още по едно“ учениците дисциплинират учителите, а пиенето е позволено само по режим – уикенд и вечер. Иначе би изглеждало вероятно като бунт. Картина на някакво съвременно днешно общество, където мотивациите на героите са сякаш отдавна забравени от самите тях, изпразнени от съдържание, бият на кухо и автоматизъм… Звучат като някакви отживелици от стари филми, които никой вече не гледа.

Авторите на тези два филма не само не са на ничия страна, а генерират добре подплатено отвращение или неприемливост към враждуващите лагери. Тази тяхна крайност като творци, радикалност, нетолерантност и недиалогичност вероятно е новото було на социалното като тематика. Подобен вид тематика продължава да е налице и колкото повече се преструва или превръща в социална мизантропия със сатирични нюанси, толкова по-взривоопасна изглежда.

Награждаването на тези два филма в последните години определено стимулира спретването на ново одеяние за социалното кино, за продукциите, занимаващи се с важни обществени проблеми и ситуации. Те не комуникират пряко с усещането за социална справедливост, обществени проблеми с дългосрочна давност и агресивни параболи върху това как съвременният индивид се справя със статуквото. Защото героят (или героите) се справя най-вече с насилие върху себе си или другите. Зрителят е принуден да не взима страна, няма и как да я вземе. Не толкова защото въпросът е сложен и нерешим, а защото самият зрител е объркан и объркван допълнително. В повечето случаи съвсем целенасочено.

Тези отличени наскоро филми подготвят и катапултират визията за едно общество, което има нужда от срив, за да проработи като общност в името на индивида. Като че ли в тях надвисва сянката на рой други опасности, които ще превърнат повечето от драмите в днешното кино в печални дребнавости. Витае предчувствие за нов катаклизъм, който ще смаже и замаже дълбините на предишните, и ще ги омаловажи. Временно. Някакво затишие пред буря снове из киното и - аха - всеки чака заветния гръм и най-после да дойде deus ex machina или нещо подобно и да сложи нещата на мястото им. Предстои взрив в киното – от теми, идеи, сюжети и проекти за новото, дано и катарзисното.

С което отново можем да се върнем към „Пътят“ на Фелини. Там една жена с по детски невинна душа (Джулиета Мазина) се среща с мъжа или със звяра в него. Нито тя е истинска жена, нито той – истинско човешко същество. Събира ги бедността и попрището на изпаднали циркови артисти от най-долна и фалшива проба. Той я експлоатира, тя мисли, че без нея е загубен. Какво ли биха казали днешните сърдити млади жени в киното или вчерашните мачовци – нищо ново и интересно, нали? Да, не всички са човеци и не всички са истински артисти в този филм, но във всяко същество грее по малко и от двете неща. И за да стане действително човек и артист, всеки от тях трябва да се сблъска с нечовешкото, звероподобното. Този филм въздейства и днес. И ми се струва, че сега ни липсва повече именно „абстрактен“ хуманизъм. Във филмите и живота, от конкретен ни е дошло до гуша.

„Паразит“ и „Още по едно“ биха спечелили от малко повече топлина и жалост, малко повече милосърдие вместо сърдитост. Но все пак и те, и техните автори са продукт на своето време. За хубаво и за лошо.

П.П. Между другото, само като любопитна ремарка - „Паразит“ има и черно-бяла версия, режисьорът е счел това за необходимо. А тазгодишният наш претендент за международен „Оскар“, „Страх“, има единствено черно-бяла версия. Макар да е по-скоро нежен, отколкото суров филм.

ТЕМА НА ФОКУС: ГОЛЕМИТЕ НАГРАДИ

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура”