Оказва се, че един от най-енигматичните режисьори, които познават жените повече, отколкото те самите познават себе си, може да бъде контекст и претекст на филм от жена. Полът има значение в „Островът на Бергман“, доколкото неговите героини сякаш се еманципират, слезли от екрана му по своя воля. И заживяват собствен живот, напук на майстора, или може би все още водени от него с нежна грижа, принадена с премерена провокация.

На северния остров Форьо Бергман се е уединил от бившите си жени, децата, съдбата на света и какво ли не, за да направи филми, които остават значими и до днес.

Основните персонажи в „Островът на Бергман“ са не просто познавачи на режисьора, но и негови последователи в повече от един смисъл. Крис, почти начинаеща авторка, и Тони – утвърденият в сферата на киното неин мъж, си организират творческа почивка в резиденции на големия Бергман. Там могат да пишат новите си сценарии и да гледат привилегировано филмите на маестрото на лента. В сюжета се появява и дебилно мероприятие като „Сафари Бергман“ – лекции за поклонници, развеждани в някакъв нискочел автобус. Самите поклонници са настанени в отделни къщи, с малки прозорци, като екрани към света със скромни пропорции и претенции.

Крис зарязва скептично настроения си мъж на най-протоколното възможно събитие и поема на свое собствено сафари из острова, така прегледно осветен от слънцето в този избран миг. Преди това е ходила да плува в огряното от слънце, но ледено море пред очите му, а сега контактува с местни хора. Част от тях мразят Бергман до полуда и не искат да сътрудничат в превръщането на мита за режисьора в туристическа атракция. Но други я пускат в неговата светая светих – там, където е медитирал и изкарал наяве и на екран някои от най-странните си филми. Носи се легендата, че островът е пълен с призраци – и част от тях може би работят срещу Бергман и не в услуга на последователите му. Или пък въдворяват наяве неговите минорни лирични отклонения за същността на жените като най-чувствителната мембрана на действителността, окупирана от безчувственото...

Крис, длъгнестата режисьорка със затормозена от половинчат успех биография, и Тони обитават различни къщи, където творят уединено, а заедно се събират само вечер в леглото. На все още неутвърдената като творец и съпруга Крис това не е достатъчно – тя се опитва да въвлече по-изявения си мъж в разговор, по-скоро диспут. Признава, че след всеки филм на прочутия скандинавски магьосник се чувства като след домашно насилие. Тони е резоньор - подбира думите си, не се ангажира, държи на някаква чутовна дистанция между тях и стиска юмруци в джобовете си. Така ходи и се появява във филма – все едно иска да удари някого, но се сдържа.

Бергман, телепортирано от филма като информация от последно лице - е с набор бракове и деца. Все пак те са по-малко от филмите, които е успял да направи. В „Островът на Бергман“ в един миг разбираме, че Крис не бива да таи никакви илюзии. Без да иска, тя попада на ръкописа на съпруга си и вижда рисунките, съпътстващи текста. Еротични, садистични и проблематични, след като ѝ е намекнато, че съпругът ѝ пише за нея. Финалната рисунка е жена, която издъхва в садомазохистична поза – вериги, вериги и модната днес асфикция.

Пределно ясно е, че Тони я приема като негова героиня. Тя пък решава за пореден път да премълчи и да го предизвика със споделянето на своя сюжет. Избира си за героиня жена, каквато тя самата не би искала да бъде, настъпателна, изискваща, насилваща собствения си сюжет. Жена, чувствителна до болка, докато не постигне своето.

Малцина биха споделяли с такава готовност творческите си планове, но за Крис това е предизвикателство – щом той, съпругът ѝ, я взима за героиня, защо тя да не го използва като критик и опонент?

Но Тони се изхлузва, изплъзва, резонира, не си дава труда да опонира. Ограничава се до това просто да крачи до нея из слънчевия северен пейзаж, стиска устни и ръцете му са в джобовете. Тук за обяснение спомага паранормалната реплика, дошла от местните – дори изневярата не е развела толкова хора, колкото филмите на Бергман.

Тук някъде виждаме екранизиран сюжета на Крис, разказан на Тони, докато авторката търси най-верния финал. Главната героиня е противоположност на мъдрата, премълчаваща, изчакваща и претегляща Крис. Режисьорката не вижда в творенето вид надмощие или настъпателност, а проникване. Тя се бори срещу Бергман, мъжа си, цялото стълпотворение от класически филми в киното, всичко постигнато до момента според нея е скандално, но го обича до полуда.

Съдбата ѝ помага – на острова, пълен с ненадеждни пилигрими на Бергман, мразещи го до дъното на душата си местни жители и един индиферентен съпруг творец, който я оставя на нейния житейски и творчески път, – тя среща част от призраците на Бергман. Добира се до светая светих – къщата, в която класикът е медитирал и сътворил най-знаковите си филми. Терасата е остъклена към морето и стъклата са прорязани само от някакъв вид вечнозелени растения със скромността на конуси. Да не скриват морето и небето.

Едни от най-известните режисьори в киното са ставали такива с женските си образи – Бергман, Фелини, Алмодовар, Уди Алън и прочее. Тук една жена се опитва да разкаже алтернативни любовни истории на поне две жени (собствената и на героинята си), уловени в хватката на мъж, когото обичат страстно, но не и сляпо.

При цялата женска тематика обаче „Островът на Бергман“ всъщност поставя в центъра противоречивите мъжки образи -  филмът е тръпнещ, чувствителен, умозрителен, дебатиращ, прекланящ се на мъжете, бунтуващ се срещу тях или славещ ги. Във всеки красив кадър на студеното море и топлото слънце, кристалната вода и пясъчните самотни дюни мъжете са фактор. Те само привидно стоят встрани, но реално блокират, изолират или подбуждат до екстаз женското в жените.

А относно режисьорката на „Островът на Бергман“ - Миа Хансен-Льове е млада, далновидна и явно пълна като коктейл едновременно с респект и ирония към иконите в киното. Те за нея са образи и ги третира като такива. Двете актриси в главни роли, тази на егото и алтер егото на младата режисьорка, са Вики Крийпс и Миа Вашиковска (хем „Алиса в страната на чудесата“, хем „Мадам Бовари“). Тези актриси са сякаш все с биографиите на героини на Бергман - слава, странности, провали и потайности. Докосват се до славата на режисьорите си, но ги сменят като острови.

Този безбрежен филм ни сблъсква с цялата нищета, богатство, авантюризъм, лекота и удивителна тегота да правиш кино, което да помага и на хората, а да е в помощ и на творците. От енигмата на признатата класика в киното като сюжет и претекст филмът стоварва битието на един почти пустинен бряг – пясък, вода, камъчета, един мъж и една жена. И несметно число пилигрими на кинотворец като Бергман, избягал от тях именно при черупките. Всеки филм си е бягство и завръщане.