„Знам, че не разбираш съвсем защо правя така, че внезапно да напуснеш филма.“

Дали обаче самият Оливие Асаяс е наясно защо Вал, героинята на Кристен Стюарт в „Облаците на Силс Мария“ си тръгва? Той обича да казва, че неговата работа като режисьор не е да знае защо взима всяко едно драматургично решение, а интерпретациите са запазена територия за критиците и любопитните зрители. Така еднакво правилно би било както да се наслаждаваме на „отворения код“ на филма му, в който липсата на обяснение за определени неща е интелигентна провокация към публиката, така и да го обвиним в спекулативност. От самото начало обаче трябва да кажем, че ако възприемаме „Облаците на Силс Мария“ като метафилм, чиято тема е изкуството и вътрешния свят на актьора, ще загубим много. Изборът на Асаяс да режисира Жулиет Бинош като актриса в никакъв случай не е произволен, но този избор прикрива действителната тема на филма. А тя е времето.

Да, в действителност Мария, героинята на Бинош, е изправена пред чисто актьорската задача да изиграе персонаж от театрална пиеса за унищожителната любов между две жени, след като в младостта си е изиграла съблазнителката, а сега ще се въплъти в образа на възрастната, съблазнената и отхвърлена, накрая самоубила се. Ценното във филма обаче е, че подхвърля клишето за актьора, който бива погълнат от ролята си, за да отиде по-далеч – към неумолимостта на изминаващото време. Мария не се претопява в Хелена – алтер-егото от театралната пиеса, напротив – Хелена запраща Мария обратно към реалността. Това ясно се вижда в най-убедителната средна част на филма, когато Мария и нейната асистентка се качват в Алпите, за да репетират репликите от пиесата. Мария не се идентифицира с персонажа, който трябва да изиграе, тя по-скоро преминава през същите емоции. От един момент нататък е невъзможно да се каже със сигурност дали общуват Хелена и Сигрид (двойката от пиесата) или Мария и Вал.

„Не го правя само за да цитирам „Приключението“ на Антониони.“

Като опитен режисьор Асаяс може да си позволи да повтори едни и същи реплики от диалозите между двете многократно, без да загуби интереса ни. Причината е, че също както героините във филма и двете водещи актриси не се превръщат в сенки на ролите си, а напротив – през опита да бъдат тях стават повече себе си. Детайлите на характерите им изпъкват, появяват се малки неочаквани усмивки и погледи, плод на извънредно задълбочена актьорска работа. Майсторско е да изградиш образите така, че зрителят да предпочита да не знае всичко, а в „планинската“ част на филма Асаяс прави тъкмо това. Дали между Мария и Вал има привличане и какво е точно то? Дали освен към „Приключението“ филмът не прави нисък поклон към „Персона“ на Бергман, защото и там сближаването между двете героини води до изчезване на едната? Кого спасява Вал с изчезването си – себе си или Мария? Всички тези въпроси говорят повече чрез липсата на безусловен отговор.

На самотната планина й стигат двама. Асаяс обаче децентрира филма си, като от самото начало, а и след въпросната средна част, го пълни с нови герои, преминаващи за малко, намекнати, неразвити. „Облаците на Силс Мария“ освен всичко се лъкатуши между бавния си съзерцателен наратив и сцените на изобилие от диалог. Това особено си проличава, когато на екран се появява новата Сигрид – Джо-Ан (Клоуи Грейс Морец). През нейния образ се подчертава драмата на Мария. В една от най-силните откъм диалог сцени Мария и Вал тъкмо са гледали новата холивудска продукция с Джо-Ан и докато Мария защитава стандартната позиция, че участието в подобни филми не говори добре за никой актьор, Вал я убеждава, че момичето супергерой минава през същите житейски трансформации като нея, елитната актриса. Затова и когато в заключителната част Джо-Ан и Мария репетират за премиерата и Джо-Ан прави рязка забележка на партньорката си, Мария за пръв път изглежда слаба. За разлика от Норма Дезмънд в „Булевард на залеза“ тя не може да намери спасение в лудостта и се среща челно със собственото си остаряване.

За да разберем това обаче, не се нуждаем от Джо-Ан. Минути по-рано Мария е казала отчаяно на Вал: „Какво да направя, за да те накарам да ми се възхищаваш?!“ Включването на още една главна героиня с нейни собствени проблеми и паралелни сюжетни линии натоварва филма. Затънал до дупка в отношенията между Мария и Вал, Асаяс няма време да развие още една връзка от подобен род, още повече че филмът става неузнаваем, като замразява за момент централните си персонажи, на които дължи цялото си развитие дотогава.

„Правя го също, за да покажа, че твоят персонаж, хванат в неспирната игра на формите на този свят – и на моя филм – трябва да напусне полето спокойно, сякаш понесен от движението на облаците.“

Признанието на Асаяс към Кристен Стюарт е ключът както към изчезването й, така и към целия филм. Сравнявайки движението на филма си със змийските алпийски облаци, французинът желае да построи произведение върху намеци и деликатни подробности. Това желание среща някъде по пътя амбицията му да психологизира докрай и се получава нещо много непоследователно, но въпреки това самобитно. В „Тъй рече Заратустра“ на Ницше пророкът слиза от планината, когато му омръзва от събраната мъдрост и иска да я сподели с хората. Мария Ендерс обаче няма какво повече да споделя, след като е разбрала мистерията на времето и своето място в него. И най-вече: тя е разбрала Хелена, преди да я изиграе. В този смисъл естественият финал на „Облаците на Силс Мария“ е горе в планината.