ЛЯТО 85

Франсоа Озон е един от най-плодовитите френски режисьори, чест гост на международни фестивали, където обира и множество награди. Година след последния си филм „По божията милост” той вече представя „Лято 85”. Избран в конкурса за „Златна палма” на непроведения фестивал в Кан, той е показан в Торонто, Сан Себастиан, както и на 15-ия филмов фестивал (неконкурсен) в Рим, където спечели наградата на публиката. В България е в програмата на фестивала „Синелибри“.

Свободна екранизация на романа на британеца Ейдън Чембърс „Танцувай на гроба ми”(1982), към който Озон (също и сценарист) е особено привързан. Той го прочита още при излизането му и оттогава мечтае да направи филм по него. Запазва оригиналната структура на романа, но в същото време го приспособява към личните си спомени и усещания след прочита. Адаптира „Танцувай на гроба ми” към френския контекст и към узрелия си с времето опит.

Действието се развива в градче в Северна Нормандия, малко посещавано от туристи и близо до британското крайбрежие. Филмът започва с 16-годишния Алексис, извикан да отговори на съдията, полицията или социалния работник за непълнолетни, които го притискат с въпроси, свързани с току-що починал негов приятел. Каква е тайната, която той не иска или не може да разкрие? Историята е разказана като ретроспекция, от края към началото си, със задкадров глас на Алексис и връща към съдбоносната среща между двамата. „Ако не искате да знаете какво се е случило между нас, това не е история за вас”, предупреждава с хъс и гняв героят. Филмът тръгва от неговата гледна точка.

Алексис е обещаващ ученик, има страст към литературата и историята и е очарован от представянето на смъртта най-вече в египетската култура. Той наема малка лодка, която се преобръща в развълнуваното море. Самотен и малко срамежлив, младежът се сблъсква с красивия и жизнен Давид, отскоро пълнолетен, който се появява като гръцки бог и го спасява от удавяне. Между двамата се ражда приятелство и сексуално влечение. Възпитан без ентусиазъм в скромно пролетарско семейство, Алексис е привлечен от Давид, сирак откъм баща, с напориста и отворена майка. Всичко ги разделя, всичко ги влюбва един в друг. Те си дават свят обет. Пристигането на красивата англичанка Кейт разбутва интимното им равновесие. Жестока съдба ги разделя. Идилията трае шест седмици. Алексис и Давид се обичат трескаво, но не се стремят към една и съща любов. Единият преминава през силни емоции, другият ги изгаря. Резултатът е фатален, трагедията е заявена още в началото на филма. Фрагментарната памет на разказвача навежда на размисъл за начина на повествование.

Изграждането на напрежението е успешно, историята е интригуващa, поне в първата част. По-нататък разказът се бори да се справи с темпото и на места губи вниманието на зрителя. Недостатъците са сценарни, има драматургични пропуски.

Привързаността на Озон към десетилетието на 80-те е осезаема: тя е видна в поведението на неговите герои, което вероятно съвпада с личната памет на режисьора, присъща на тези ранни години на първи любовни преживявания, на откриване и приемане на собствената сексуална различност. Режисьорът обича своите герои и това личи по начина, с който се задържа върху пищната физика на техните млади тела, страстни и взаимно привлечени. Озон поставя юношеството в лятото. Ваканцията е времето, когато кипят емоции, желания, жестове, погледи, светлини, звуци, към които е невъзможно да останеш безчувствен.

Чувствителни са двамата протагонисти - интензивният Феликс Льофевр (Алексис) и красивият Бенжамен Воазен (Давид), който през цялото време е с тесни и обърнати в долната си част дънки според типичната за времето мода. Актьорите предават неспокойното присъствие на героите си, в чиято кожа буквално вибрира плътта.

Феликс Льофевр е с меланхоличен поглед и невинна усмивка, докато Бенжамен Воазен е диво животно и свободен дух. Спойката между двамата млади актьори подчертава още повече разликите, физически и характериални, които съжителстват хармонично между техните герои. Чрез Давид Алексис официално преминава от юношеството към зрялата възраст. Той се примирява с жестоката съдба, освобождава веднъж завинаги болката и чувствата си, когато тялото му танцува на гроба на неговия приятел. За да успокои онези, които си отиват, и тези, които остават.

Възрастните актьори са неуспешни - родителите на Алексис са декоративни (Изабел Нанти и Лоран Фернандес), учителят по литература (Мелвил Пупо) е прекалено скучен, но най-непоносима за гледане е майката на Давид - Валерия Бруни Тедески с нейната изкълченост.

“Лято 85” е филм на внушения - повествователни и визуални. Френският режисьор пресъздава атмосферата, пастелните цветове и безгрижието на лятото на двама приятели, белязани от красотата на младостта. Озон избира да снима с „лека“ 16-милиметрова камера, авангардна през първата половина на 80-те години, предпочитана понякога от по-тромавия и скъп 35 мм стандарт. Великолепният оператор Хишам Алауи залага на палитра от цветове с топли нюанси, които придават атрактивност и чувственост на образите.

Музиката на филма е от изключително значение за разказа. Тя тръгва от съставите "Дъ Кюър" и "Бананарама", преминава през изпълнителите Род Стюарт с баладата му Sailing, Жан Мас, Раф, за да просмуче героите и „озвучи” епохата.

„Лято 85” е личен филм, който побира познати мотиви и герои от киното на Озон: травестити (късометражният „Лятна рокля”, Новата приятелка), нахлуването на непознатия („Ситком”), връзката със смъртта („Време за раздяла”), изчезването (Под пясъка) , погребението („Франц”). Той е привидно радостен, но изключително меланхоличен. Приветства ентусиазма от живота и любовта, но не забравя и тъмната страна, която се крие във всеки от нас.

„Лято 85” е елегантен и прилично структуриран, но му липсва онази искра от другите творби на режисьора. От Озон на „По божията милост” и „Франц” може би се очакваше нещо по-истинско и силно. Пътуването назад в собствената младост успява да остави след себе си следи от емоции, особено сред зрителите на същата възраст на 53-годишния режисьор. Малък, интимен, жизнен филм, съвсем неоригинален, с някой и друг натрапчив стереотип, но дълбоко усетен, което му придава достойнство.