Каквото и да говори Оливие Асаяс, вдъхновението му от Кристен Стюарт е основната причина „Личен купувач“ да изглежда толкова жанров, дори мултижанров. Вкарването в кристалната логика на жанра предизвиква една кинематографична тактилност, работеща не толкова върху въображението, колкото върху непосредственото усещане – и в този смисъл героичните усилия на Стюарт са толкова по-възнаградени, колкото повече съспенс и мистерия бродят из филма. Не само вампирите, но и призраците си общуват на нечовешки език с нейното смачкано от самоотверженост тяло.

В опит за формулиране на кино варианта на принципа на неопределеността може да се каже, че ако играеш докрай, не може да играеш всичко. В рамките на по-малко от два часа „Личен купувач“ кръстосва, без да е напълно ясно според каква формула, следното: 1) езотерична история за духове; 2) трилър с еротичен заряд; 3) ироничен портрет на модния бизнес; 4) друго. Така написано, това би трябвало да доведе до откровен буламач, но колкото и да е странно, хаосът си има оправдание и дори да наречем филма слаб той в никакъв случай не е негледаем – именно заради свързващия фактор на Морийн, героинята на Кристен Стюарт. Не случайно през почти цялото време тя е в движение – когато не стои на едно място, а е под напрежение, тя е изопната, несигурна – също като призрак, който се лута самотен, тъй като близнакът й, с когото е била свързана по духовен път, е починал.

И все пак – тогава що за „колаж“, по думите на Асаяс, е да се направи толкова директен в изказа си филм, който в действителност се стреми да бъде не друго, ами изследване на характер? Призраците, които нахлуват в главата и стаята на Морийн, са със сигурност метафора за страховете и фантазиите, но в същото време те са си там, в пълен CGI блясък, тропащи и даващи знаци. По подобен начин и фабулата с разменените съобщения с непознатия, заемаща осезаема част от филма, е издържана в напълно класическа стилистика на непрекъснато очакване, на постепенно открехване на вратата, което още повече я залоства. Ако не знаем кой е режисьорът в тези моменти, никога не бихме познали, че става дума за един от най-специфично европейските автори.

В случай че целта е била тези две линии да се свържат през предположението, че непознатият е всъщност духът, обладал Морийн, това звучи силно подценяващо интелектуалния потенциал на публиката на Оливие Асаяс. Ако пък французинът иска да покаже, че може да лавира между две много стриктни конвенции наведнъж, този ефект със сигурност не е постигнат – призраците са по-скоро допотопни, а съспенсът отмира по много несъразмерен на създаденото очакване начин, а и разкритата тайна се оказва да няма много общо с каквото и да е друго.

В киното на Асаяс, включително в „Облаците на Силс Мария“, потъването в черния екран може да въведе изненадващо силната позиция, че не всичко подлежи на обяснение. „Личен купувач“ прибягва до черния екран като отказ от удовлетворяване на интригата, която е създал преди това. Двусмислиците маркират от време навреме посланието, че има нещо отвъд нас по начин, който делегитимира търсенето на самия филм. Така когато мистерията с непознатия е разгадана, хотелските врати се отварят загадъчно, с намек за някоя извънземна сила, но след като филмът е дал толкова разнопосочни сигнали, интерпретацията на подобен детайл говори по-скоро за липсата на каквато и да е идея. В крайна сметка необяснимите сили са едно, но когато един целенасочен ресурс бъде пръснат, за да се покаже как те правят нещо, без да е ясно какво точно, това не може да се нарече смела авторска позиция.

От „Личен купувач“ може би биха излезли няколко отделни добри филми, но самият Оливие Асаяс не би ги режисирал един по един. Картата, на която той залага, е, че неговата муза ще бъде толкова обсебваща в присъствието си, че да спаси филма от неговата произволност. Но дори и тя, играейки докрай, не може да изиграе всичко.