Въпреки че „Истинска болка“ е едва вторият пълнометражен филм, в който американският актьор Джеси Айзенбърг се подвизава (и) като режисьор, проектът не се огъва под тежестта на травматичните въпроси, вплетени в неговия иначе семпъл и скромен сюжет. При условие че продукцията се занимава активно с темата за Холокоста (и неговите дълготрайни последствия), това не е никак малко постижение. Айзенбърг е успял да пристъпи към това неизличимо петно в историята на Запада (и света) със зрялост и деликатност, и то в момент, когато случилото се в лагерите на смъртта изисква внимателни и безкористни прочити, извеждащи на преден план общочовешките залози и непреодолимите екзистенциални дилеми, пред които ни изправя бруталният факт на Шоа.

Сюжетът на филма се фокусира върху обтегнатите отношения на двама братовчеди, фриволния Бенджи и невротично свития Дейвид, които са своеобразни „наследници на Холокоста“ и по-скоро – на междупоколенческа травма, белязала съдбата на семейството им. В основата на фамилната им история стои матриархалната фигура на тяхната баба Дори – полска еврейка, която по чудо оцелява в нечовешките условия на концлагерите, преди да емигрира в САЩ, където оглавява агенция за недвижими имоти. След смъртта на тази внушителна жена (образ, вдъхновен от пралелята на самия Айзенбърг) Бенджи и Дейвид решават да направят туристическа обиколка на Полша с парите, които им е завещала, не само за да се докоснат до собствените си корени, но и за да се конфронтират с „истинската болка“, бродеща като призрак на Стария континент.

Бързо става ясно обаче, че двамата братовчеди имат диаметрално противоположни стратегии за справяне с екзистенциалните ужаси и невъобразимите трагедии, нахлуващи неусетно от миналото, за да раздиплят гладката (привидно цивилизована) тъкан на съвремието ни. Дейвид прави всичко възможно, за да потисне болката си и да изтласка всичко, поставящо под съмнение логиката и комфорта на баналното му ежедневие. Колкото и да е тревожен и невротичен, той все пак е и съвестен професионалист (в сферата на дигиталния маркетинг), който ходи на терапия, практикува йога и е щастливо женен, с малко дете. За сметка на това Бенджи е лишен от всякакво желание да бъде отговорен и практичен. Поведението му е весело и безгрижно, като неподправеният му, свойски подход към хората и живота очарова всеки, който го срещне. Същевременно понякога помръква – разстройва се внезапно и категорично, става агресивен и започва да изобличава всичко онова, което иначе би останало неизречено в дадена ситуация (независимо колко болезнено е то за хората около него). Така например, когато Бенджи и Дейвид се качват на влак в Полша, озовавайки се в първа класа, първият се афектира и вдига скандал, защото техните спътници, изглежда, не споделят усещането му, че има нещо цинично в това група евреи да пътуват като презадоволени туристи по същия маршрут, по който само преди 80 години прародителите им са били извозвани към концлагерите „като добитък“. 

Около подобни моменти, в които раните на миналото неочаквано и болезнено се възпаляват, са изградени почти всички конфликти във филма, като Айзенбърг проявява достатъчно находчивост и съобразителност да не предлага лесни решения в подобни мигове на дискомфорт. Филмът по-скоро удържа напрежението между меланхоличния светоглед на Бенджи и стоическата поза на Дейвид – между императива емпатично да култивираме в себе си (спомена за) болката на другите и нуждата да живеем пълнокръвно тук-и-сега, без да позволяваме на нашите чувства да ни отделят от непосредствените отговорности, които имаме към хората около нас. Балансираната позиция на „Истинска болка“ вероятно се дължи на факта, че гореописаната екзистенциална дилема далеч не е чужда на Айзенбърг, чийто дебют „Когато приключиш със спасяването на света“ (2022) също проблематизира сложния въпрос кога емпатията към „унижените и оскърбените“ може да се изроди в нещо егоистично и нараняващо за близките ни. Същевременно този пръв режисьорски опит е и потискащо банален, безцелно прозаичен и разочароващо еднозначен – пропит с наивистични, жизнеутвърждаващи поуки от сорта на: „страдащи хора винаги ще има, нека това не ни пречи на семейната идилия“. За щастие, Айзенбърг успява да преодолее въпросната инфантилна нагласа към „жестокостта на света“ в „Истинска болка“, където, въпреки че отново имаме фамилна драма, тя се разгръща в сянката на почти немислима историческа катастрофа, от която човек не може да избяга дори в прегръдките на близките си.

От друга страна, колкото и сръчно да е конструиран филмът, следва поне да се отбележи, че същият донякъде олеква (в концептуално и естетическо отношение) на фона на други съвременни кинообразци, проблематизиращи по оригинален начин темата за Холокоста. Проекти като „Синът на Саул“ (2015) на Ласло Немеш и „Зона на интерес“ (2023) на Джонатан Глейзър предлагат много повече на зрителя в кинематографичен, емоционален и интелектуален план от „Истинска болка“, който в крайна сметка не изпъква с нищо кой знае колко изключително и самобитно. Филмът на Айзенбърг е по-скоро жанрова продукция, която остава вярна на своите кодове и влияния, без да прави излишни опити да осмисли собствената си схематичност.

С други думи, „Истинска болка“ е типичен road movie, съчетаващ драматични и комедийни елементи, като цялостната естетика напомня на проекти като „Отбивки“ (2004) на Александър Пейн, въпреки че заради темата неизбежно изскача като асоциация и „Всичко е осветено“ (2005) на Лийв Шрайбър. Но колкото и да е шаблонен в някои отношения филмът, това до голяма степен не се усеща, от една страна, заради трънливите исторически терени, които трасира, а от друга, защото е режисиран, заснет и изигран безукорно (Кийран Кълкин определено си заслужи оскара за яркия образ на Бенджи). В края на краищата тесните коловози на жанровото кино понякога позволяват и на хората зад камерата, и на тези пред екрана да се фокусират не толкова върху формата, а върху цялостното съдържание и послание на съответната продукция. Айзенбърг сякаш е целял именно това – да ни накара да пренебрегнем как точно се движим из призрачните пространства на паметта, за да можем по-пълноценно да изживеем самото пътуване. Затова, макар и да е ясно, че като гледаме „Истинска болка“, не сме в „първа класа“, не бива да забравяме, че в състраданието няма претенция, а само скромност и смирение.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.