ИСКАХ ДА СЕ СКРИЯ


от
на г.

ИСКАХ ДА СЕ СКРИЯ

Този стойностен филм беше един от най-пострадалите от пандемията КОВИД-19. След като представи Италия на „Берлинале“ (2020) и спечели „Сребърна мечка“ за най-добра мъжка роля на Елио Джермано, трябваше да чака месеци наред, за да се появи на широкия екран. Следващата година беше особено щедра към творбата, която заслужено обра седем „Давид на Донатело“ (2021 - италианските оскари), и то в най-важните категории - за филм, режисура, операторска работа, главна мъжка роля, сценография и звук.

Антонио Лигабуе (1899-1965), син на италиански емигранти, роден в Цюрих, страда от гуша и рахит и от най-ранна възраст е поверен на семейство немскоезични швейцарски селяни, които той по-късно счита за свои истински родители. Едва навършил двайсет години, след откъслечно и повърхностно образование, е изгонен от Швейцария и принуден да избяга в Италия - страна за него абсолютно чужда и чийто език не говори. Пристига в родния град на биологичния си, почти непознат баща в областта Емилия Романя.

Младият Антонио се измъчва от студ, глад, но най-вече от огромна самота. Наричан „немеца“, той никога не научва напълно езика, преследван е от жителите на градчето, принуден е да се крие в барака в гората. Срещата със скулптора Ренато Марино Мадзакурати в края на 20-те години на 20. век дава на Лигабуе решаващ тласък, за да открие живописта и да ѝ се посвети.

Филмът на Джорджо Дирити не се развива линейно, но скоковете във времето не объркват. Те успяват да уловят същността на художника. Първата сцена е в психиатрична клиника по времето на фашизма, главният герой вече е възрастен. На преден план е лицето на Лигабуе, покрито с черен плат, от чийто процеп наднича неговото око, насочвайки погледа си и към зрителите. Силно символичен образ, който веднага настройва към смисъла на филма: изследване на мистерията и произхода на артистичния усет на твореца, на вътрешните му терзания. Заглавието „Исках да се скрия“ вече издава драмата на човек, обречен на нещастие и несигурност дори когато всички искат да го аплодират (сцената на изложбата в Рим, когато бяга от страх).

Следват ретроспекции от детството и младостта на Лигабуе, белязани от бедност и от неприязънта на околните, както и от любовта на жената, която го приютява. Режисьорът извайва калейдоскоп от хора, изиграли роля в живота на художника - благотворител, приятел, журналист, изкусителна жена, непостижима любов.

Пътят на Лигабуе е сякаш изграден от болка и страдание, срам и криене: болезнено и унизително детство („Ти не заслужаваш да съществуваш“, обвинява го началният учител), задушено юношество („Не знам как да се придържам към правилата“, казва героят пред връстниците си), зряла възраст, в която борбата със собствените сърдечни болки никога няма да свърши.

Филмът не се размазва, не залита нито към фолклора, нито към романтиката. Дирити следи страха и мистерията на един измъчен и болезнен характер, който се дразни дори от собствената си кашлица.

След първата част, изпъстрена с ретроспекции, филмът върви към втората, по-плоска и меланхолична. Там са отношенията на Лигабуе с пазара на изкуството, призраците на създаването на картините, мечтите му за уважение (колата с шофьор, елегантното палто, облечено посред лято), връзката с жените. Лигабуе си остава инфантилна душа, скрита зад маската на отхвърлен и неприспособим артист. Радикално изключен от обществения живот, той се идентифицира изцяло с животинската вселена, която отразява върху платното. Разярени тигри, лъвове и ягуари, орли, нахвърлящи се върху плячката си с разперени криле, бягащи коне, горили са най-повтарящите се сюжети в неговите картини. „Аз не съм звяр“, казва художникът в лудницата.

Забележително е, че творческият процес почти никога не се показва. По-скоро се вижда как художникът крещи срещу платното, разрушава скулптурите си, изтрива фреска. Само на финалните надписи картините му са окончателно рамкирани. Навлиза се в детайли, за да изпъкне силата на щриха и цвета, а не цялостната рисунка.

Очевидно изоставен от всичко и всички, Лигабуе намира начин да изрази своя искрящ вътрешен свят чрез фигуративното изкуство. Той обаче няма да се интегрира в обществото. Остава блуждаеща душа в търсене на убежище. Неспособен да изрази себе си на разбираем език, бездомен. Изкуството на Лигабуе е инстинктивно, изпълнено с неосъществени желания, от което се появява потиснат гняв. Дори когато получава признание за таланта си и прави изложби, Тони не може да се освободи от усещането, че е различен и отлъчен.

Като контрапункт е природата на провинцията, подсилена от оператора Матео Коко, придаваща мир и спокойствие на мечтата, която Лигабуе преследва напразно. Реализмът на средата и пространствата, декори, които потапят в онова време, и музиката на Даниеле Фурлати и Марко Бискарини допълват силата на филма.

Елио Джермано се потапя изумително в ролята на Антонио Лигабуе, а работата на гримьора Лоренцо Тамбурини (носител на „Давид на Донатело” за „Кучкар” на Матео Гароне) е запомняща се. В тялото, което се крие под дрехата броня, се смесват страхът и любопитството на вечното дете. Джермано не само моделира собствената си телесност, за да я адаптира по-добре към характера, но се грижи и за фонетиката и лексиката на героя си. Той се изразява, като смесва различните езикови наследства от живота си. Улавя пълноценно и дълбоко душата на Лигабуе, нуждата от любов на онзи, който не иска да бъде определян като звяр, но намира собственото си отражение само в рисуването на животни.

„Исках да се скрия“ е само привидно биографичен филм, който търси най-вече душата на човека, а не толкова тайната на художника. Дирити дава предимно щрихи от неговия живот, за да схване истинската му същност, копнежа му за свобода и любов.

Филмът е болезнено огледало за пределите на човек, който се чувства съкрушен от собствените си „несъвършенства“ (физически и психически) , но се бори, за да даде форма на мечтите си. Какъвто е пътят, повече или по-малко криволичещ, на всеки творец.