ЕТО НИ ТУК


от
на г.

ЕТО НИ ТУК

Каква ли награда би взел този израелско-италиански филм от официалния конкурс на несъстоялия се фестивал в Кан през 2020 г.? Със сигурност „Ето ни тук“ нямаше да остане незабелязан, което доказват и отзивите след световната му премиера на международния фестивал в Торонто в същата година. Творбата е номинирана за девет награди „Офир“ - израелските оскари, включително за най-добър филм. Режисьорът Нир Бергман е роден в Хайфа. Дебютният му филм „Прекършени криле“ (2002) печели редица международни награди и е разпространяван в САЩ. „Лична граматика“ (2010) печели главната награда в Токио. Бергман има и хитови телевизионни сериали, включително In Treatment (по-късно взет от HBO). В момента е един от водещите филмови и телевизионни сценаристи и режисьори в Израел.

Зад филма стои солидният сценарий на Дана Идисис, вдъхновен от връзката между баща ѝ и брат ѝ аутист. Този автобиографичен момент е в центъра и на нейния документален филм Seret Bar Mitzvah (2013).

Аарон отглежда сам сина си аутист Ури, след като се разделя със съпругата си. Научава се да разгадава посланията му, да успокоява изблиците му, да лекува раните му. Въпреки близо 20-те си години Ури е още дете и така го вижда бащата, който по всякакъв начин се опитва да го накара да прекарва дните си спокойно.

Двамата имат собствени правила – рисуват превключватели за отваряне на автоматични врати, ходят, без да стъпват върху пълзящите охлюви, които Ури е убеден, че вижда по пътя. Те се движат добре и с лекота, на ръба на равновесие, което рискува да разкрие цялата си крехкост: за Аарон синът му все още е дете, което обича рибите в аквариума си, кучетата на своя стара приятелка. Връзката между тях е плътна и винаги осезаема, с особено внимание към ежедневните жестове: ето ги двамата карат колела или се бръснат голи пред огледалото, докато пеят „Глория“ от Умберто Тоци. Бащата се нуждае повече от сина си, отколкото той от него, и знае как да го държи близо до себе си, дори с обикновен обяд с макарони.

Когато съдът решава да ги раздели, за да улеснят влизането на Ури в специализиран институт, където да общува с връстниците си, Аарон, който жертва личния си живот и успешна кариера на художник заради бащинството, не може да се примири. Майката на Ури, Тамара (Смади Волфман), живее далеч и няма същата връзка с момчето, но е наясно, че е време то да излезе от тази илюзорна и удобна обвивка и да се отвори към свят за споделяне на нови пространства и нови срещи. Идеята, че Ури влиза в специализиран център, не убеждава бащата и плаши сина.

Докато са на път към новия му „дом“, Аарон решава да не го води там, а да избягат в САЩ. Той вярва, че Ури не е готов да се раздели с него, но самият баща е този, който не може да остави сина си. Когато повтаря по телефона на майката, че му трябва време, е очевидно, че има предвид себе си, собствената си невъзможност да се примири.

С тези предпоставки започва дръзкото пътуване на двамата протагонисти - единият е загрижен да защити връзката баща-син на всяка цена, уплашен от идеята за предстояща раздяла; другият измерва собствената си реалност чрез света, нарисуван от Чаплин, чийто филм „Хлапето“ продължава натрапчиво да гледа и обяснява по свой начин („Лошите във филма имат бради, но ние сме обръснати“). Аарон влачи Ури на много срещи, скитат се от място на място в опит да даде насока на това мършаво бягство, което всъщност служи повече на него, отколкото на сина му.

Прекосяват Израел между хотели, импровизирани домове и импровизирани легла в къщи на приятели, което принуждава Аарон да приеме истина, различна от неговата, че дори Ури има право като своите връстници да расте. Бергман се потапя в ежедневието на специалните отношения между баща и син, използва формата на роуд муви, за да говори за родителството, неизбежната раздяла между бащи и деца и колко много понякога тази любов рискува да се превърне в чист егоизъм.

Рядко се срещат филми, които да се фокусират така изцяло върху нюансите на връзката баща-син. Простотата на връзката между главните герои намеква за следи от тяхното минало и отваря проблясъци към тяхното бъдеще, както показва елегантният, болезнен и неизбежен финал, направен с мярка. Творбата не е жертва на собствената си тема. Има леко отчаяние, но и заразителна лекота. Нир Бергман улавя онова, което героите чувстват, макар и само чрез кадър с гърба на Аарон, докато синът си отива, или погледа на бащата върху танцуващия Ури в лунапарка.

Без да блести с особена изобретателност и формална строгост, Бергман борави с материала деликатно и оставя настрана всичко излишно, за да стигне до сърцевината на съществена и сърцераздирателна история. Подчертава открито връзката между повтарящата се сцена в „Хлапето“ и в „Ето ни тук“, където детето чупи стъклата, а баща му веднага идва да постави нови. Внушенията на „Хлапето“ на Чарли Чаплин властват във всеки кадър на филма: в лутането на двамата необикновени чаплинови протагонисти, в жестовете и в очите, в мълчанието на Ури, това възрастно дете, развило с баща си отношения на почти пълна зависимост. Той постоянно гледа отново и отново филма на таблета си.

Влиянието на Чаплин се усеща в почти всички кадри, включително в мълчанията. Тишината на нямото кино често нахлува в пространството на звуковия „Ето ни тук“ и играе решаваща роля в отношенията между Аарон и неговия син. Това е загадъчното мълчание на дете аутист, което живее в своя мир, а също и мълчанието на двойката баща и син, които се изолират, за да се предпазят от света. Именно в недоумението на бащата и в трудността му да си изгради идентичност извън тази симбиозна връзка е универсалността на историята, която надскача конкретната болест. Достатъчно е да се види блясъкът в очите на Аарон, когато гледа Ури, за да се разбере колко кармична е любовта към сина му.

Тя рискува да замъгли погледа на бащата и да извади егоизма му. Не само Ури се нуждае от баща, но преди всичко е мъжът, който не може да живее далеч от сина си. Идеята за раздяла го ужасява: от една страна, се бои, че насилственото изкореняване на Ури от навиците му може да дестабилизира момчето, от друга, се страхува от самотата. Нир Бергман избягва прекомерното изобилие, фокусира се върху композиционна прибраност. Почти няма пейзажни кадри, светът е погледнат през очите на героите - превъзходно и безмилостно естествено, кадър след кадър, сцена след сцена.

Интерпретациите на актьорите са изключителни. Шай Авиви улавя екзистенциалния ужас на Аарон и в същото време предава цялата невероятна привързаност, която изпитва към сина си; Ноам Имбър е отличен в нюансите на своя Ури, без да прекалява.

Филмът разказва за бащинството смислено, възхвалява любовта и улавя сенките на връзка, която избягва всякаква идеализация. Без патетизъм, с нежна яснота, „Ето ни тук“ празнува обичта.