Наричат Ноа Баумбах „новия Уди Алън“ не само заради еврейския произход и нюйоркските градски сюжети. Киното и на двамата е невротично до ексхибиционизъм, бъбриво до степен на досада, егоцентрично и по европейски интелектуално. Но докато Уди Алън е блестящ ерудит, Баумах често може да бъде уличен в псевдоинтелектуалничене. Докато много от героите-алтерего на Алън са реализирани артисти в криза, тези на Баумбах са в предверието на успеха или цял живот по петите му. Алън се заиграва с жанровете, Баумбах сякаш бяга от всякаква предварително зададена структура, което прави някои от ранните му филми трудно гледаеми. Макар да е заснел цели осем игрални филма, едва напоследък се заговори сериозно за присъствито му в американското независимо кино. Може би защото от силно биографично откровение Баумбах постепенно премина към аналитично наблюдение на постмодерния хаос от идеи и варианти за място под слънцето, в който се реят интелектуалците от поколението му и това придаде на киното му една „полезна“ рефлекторност. Несъвършенствата може и да са все още налице, но стилът и авторската посока, в която му харесва да дълбае, са категорично заявени.
Предпослeдният му филм „Докато сме млади“ е портрет на съвременна нюйоркска двойка на средна възраст, която се стреми да неглижира остаряването с всички средства. Започва с цитат от Майстор Солнес на Ибсен: „Страхувам се, че младите ще дойдат, ще почукат на вратата и после ще влязат“ и именно страхът от това влизане е моторът, който движи фабулата. Разсеяният режисьор документалист Джош не успява да завърши филма си вече десета година и това доналива масло в пожара от комплекси, насадени от тъста му, всепризнат корифей в документалното кино. Докато с жена му Корнелия констатират, че като бездетна двойка неусетно са изпаднали от приятелските си кръгове на семейства с деца, в живота им нахлуват двайсетинагодишните Джейми и Дарби, за да подхранят илюзията за младост и безгрижност. Реалността обаче напомня за себе си със съдийска свирка, след чийто сигнал уморените състезатели биват дисквалифицирани, поради несправяне с новите правила за себепласиране. А те в днешно време се менят с непроследимо темпо.
На пръв поглед лековата като за ситком и структурирана повече в диалог, отколкото в образи, историята на Джош и Корнелия е симптоматична за няколко съвременни тенденции. Поколението им – деца на монолитния модернизъм и вторични продукти на разпиления постмодернизъм – се лута между насадените традиционни очаквания за това какво трябва да си постигнал на четиридесет и изкушенията на новото време, които охотно поднасят залъгалки за вечна младост. Така те се оказват насред плаващите пясъци между две епохи, мачкани с различни методи от техните представители. От една страна е бащата на Корнелия – солиден интелектуалец, упражняващ авторитета си, олицетворение на модернистичните възгледи, имал късмет да прави кино във време, когато това не е било мечтания занаят на всяко хлапе с артистичен уклон. Джейми пък е от напористите млади хипстъри с постмодерно любопитство към всичко и нищо в дълбочина, но владеещи необходимата себепромотираща поза, а в днешно време тя върши повече работа, отколкото знанията или вродения талант. Справя се с лекота със стресовата еклектика на съвремието, бидейки самата еклектика.
Без да е кинематрографичен шедьовър и всъщност по-близо до телевизионния театър заради статичността и преобладаващите епизоди в интериор, „Докато сме млади“ на Баумбах компенсира през унаследяване традицията на доброто актьорско кино, където персонажите са разгърнати в детайл и разказват повече, отколкото самия сюжет. Бен Стилър като Джош, когото Холивид обикновено употребява за роли на глуповат смотаняк, е буквално прероден в образа на объркан днешен мислител. А в умението си да провокира актьорския талант да трепка на неподозирани честоти, Баумбах се доближава до Уди Алън по още един параграф.