САН СЕБАСТИАН 2017: КАПИТАНЪТ


от
на г.

САН СЕБАСТИАН 2017: КАПИТАНЪТ

Униформата има двойствен ефект: хем уеднаквява, хем разполага по-долу или по-горе в йерархията; отнема личното значение и придава “обективно” такова. В изключителния филм “Капитанът” – един от няколкото, които направиха от тазгодишната конкурсна програма на Сан Себастиан истинско събитие, каквото не се беше случвало от поне десетилетие – случайното намиране на изоставена капитанска униформа също има двойствен ефект: спасява и погубва един дезертирал редник. Авторът, Роберт Швентке, който от години работи по съвършено различни по характер проекти в Щатите (“Дивергенти 2: Бунтовници”, “Бесни страшни пенсии”), каза в Торонто, където беше световната му премиера: “Исках да направя филм за Втората световна война от гледна точка на извършителите – нещо, което, колкото и чудно да изглежда, не се среща в Германия.” Това, което е направил, е всичко, само не и типичната история за Втората световна. Героите са германци и в Германия, далеч от фронта; жени почти няма; разказът обхваща последните две седмици от войната; все още се намират читави личности (при все че те се броят на пръстите на едната ръка и свършват зле); абсурдите и зверствата са налице в какви ли не размери и форми, правдоподобни и изстрадани в нюанс, но цялото става гледаемо и отново безкрайно актуално в периодичните мигове чисто изкуство, които позволяват на зрителите да се освестят и ориентират. “Капитанът” тръгва от една много игрова предпоставка (предрешаването) и завършва с една много игрова “кода” (пирът по време на “холера” на адската команда), а по средата показва зараждането, узряването и неизбежният печален финал на една автентична трагедия. Именно заради встъплението и завършека и заради разхвърляните с пиянска щедрост из филма арт елементи, бих го нарекла военно вариете.

Началото е великолепно. Самотен тромпет тръби печална зимна мелодия, мръсно момче с отчаяна гримаса и с една обувка препуска с всички сили, а подире му се носи джип, натоварен с войници, които се мъчат да го отстрелят. “Тичай, прасенце, тичай”, присмива се техният командир, убеден, че след малко ще го довършат. Но дезертьорът се измъква. Великолепна е и сцената, в която той, Вили Херолд, след като е попаднал на изоставен автомобил със споменатата капитанска униформа в него, се преоблича и като дете, което си играе (а той е дете, има-няма 19 години), променя лицето и стойката си и започва да пробва на висок глас “началнически” реплики, включително тази, с която допреди малко са го преследвали, за да го убият: “Тичай, прасенце”. Макс Хубахер играе като за последно, но това може да се каже за всички актьори във филма – фантастичен екип, който не е употребен, както често се случва, за да илюстрира марионетно някакво вицово хрумване на режисьора, а е оставен хорово да разгърне серия от пълнокръвни персонажи, в която всеки стига до своя максимум. В следваща сцена от самото начало, също великолепна, се появява Фрайтаг (Милан Пешел) – името му надали случайно значи “петък” като и името на първия познат и помощник на Робинзон на далечния остров, – поредният дезертьор, който става първи подчинен на новоизлюпения “капитан” в гротескния отряд “Херолд” (истинските “гадни копилета”, освободени от пубертетната страст на Тарантино по евтин тупаник и гръмки фрази).

След така положеното начало “капитанът” започва безцелно пътуване сред опустошението на германската провинция в постоянно увеличаваща се компания на отрепки от войната, като преструвката му успява да мине навсякъде – в компанията на селяни и на бегълци, в присъствието на настървени есесовци и пред уморени нацистки шефове по телефона, – макар и по различни канали и причини. Тъкмо това е най-интересното тук: как мъдро и пълно е очертана картината на човешкия опортюнизъм; на реда, който, веднъж пуснат в действие, продължава да работи сам, дори когато му подават привидности. “Капитанът” е виртуозна игра на взаимно преценяване между героите, на вземане на надмощие, на наместване в процепите между допустимото и възможното. Няма “наши” и “ваши” и това също допринася за помитащото въздействие, за често свитото сърце и секващия дъх: филмът показва колко просто, близко и естествено е злото. Пътешествието на Вили от поредното дете, което папагалства, до поредния военнопрестъпник е притеснително късо. И при все че в реалността има подобен случай (и вероятно не един и два) на капитан самозванец от Германия, само че от началото на ХХ в. (“Капитана от Кьопеник”), чест прави на Швентке, че е намислил история, която стои не като отделен анекдот, а като неразкрасен портрет на цялото човечество.

“Ревизор” на Гогол тръгва от едно припознаване, “Тутси” и “Великият диктатор” също си служат с предрешаване, за да стигнат донякъде, но “Капитанът” е най-радикален от всички, защото успява да използва типични за комедията инструменти, за да постигне онова, към което се стреми най-крайният веризъм: оголване, правдивост, нагазване в дълбоката кал. За разтърсващия краен резултат допринасят впечатляващите черно-бели кадри на Флориан Балхаус и страхотната работа с музиката и звука на Мартин Тоджаров. И да повторя: актьорите! Фредерик Лау в ролята на психопата Кипински с няколко щриха става страшен като човекоядец от приказките; поредното превъплъщение на Александер Фелинг, в което той е неузнаваем, е хладно и неустоимо като бялата смърт; лудешкият танц на Самуел Финци, който парадоксално играе пленен театрален актьор, разказващ еврейски смешки с партньора си, е един от ужасяващите върхове на повествованието. Струва ми се, че режисьорът е имал два силни изхода от филма – единият през вратата на разрушението (английската бомба, която “пада” право в обектива, можеше да е идеалният завършек като за трагедия), другият – през вратата на кабарето. Той е избрал втория и трябва да кажа, че докато веднага след прожекцията това ми се виждаше като слабост, дни след нея вече го намирам за най-разумния подход. “Капитанът” има физическа власт над зрителя – хваща го като ротвайлер и го подмята като парцалена кукла насам-натам до края. С друг край щяхме да сме просто изоставени, без протегната за изправяне ръка, без антидот. В този смисъл, за да получите нужната доза от противоотровата, в никакъв случай не пропускайте финалните титри и онова, което се случва под тях.

Личният ми опит с филмите на Швентке до момента се свежда до долнопробния хорър “Татуировка” и плоско-романтичния “Жената на пътешественика във времето”. Нямам никаква представа откъде и как след такава филмография идва нещо толкова богато, безкомпромисно и философско като “Капитанът”, но то е факт. Жалко, че в Сан Себастиан журито на Джон Малкович, което имаше шанса да гледа в основното състезание най-добрите и най-свободните филми от много време насам, отличи със Златните и Сребърните раковини най-конвенционалните сред тях, а на “Капитанът” отреди само “утешителната” награда за операторско майсторство.