ОБЕЗУМЯЛ БОГ


от
на г.

ОБЕЗУМЯЛ БОГ

Фил Типет е гигантска фигура в областта на стопмоушъна и практическите ефекти. Оставил е почерка си на много места - от комерсиални хитове, като „Междузвездни войни“ и „Джурасик парк“, до по-субверсивни попълнения в мейнстрийм канона като „Звезди рейнджъри“ и „Робокоп“ на Пол Верховен (от когото аниматорът споделя, че научава най-много за киното и изкуството). „Обезумял бог“ е първият пълнометражен проект на Типет, който е изцяло негов като концепция и естетическа визия. Тази болезнено лична авторска творба е била в процес на създаване цели трийсет години – време, отделено от режисьора за изучаване на Фройд и Юнг, четене на Библията, Милтън и Данте (в съчетание с най-различни текстове по палеонтология и археология) и за събиране и изработване на всевъзможни предмети и фигурки за реквизита на филма (като влияние посочва „кутиите със сенки“ на Джоузеф Корнел). Колосалният труд на Типет и разнородните източници на вдъхновение, с които е работил, са довели до изграждането на почти неповторимо чудовищен свят, наситен от сюрреалистични постапокалиптични пейзажи, кошмарни франкенщайнови същества и безкрайни сцени на „безсмислено“ насилие.

Филмът гръмко и ефектно започва с, меко казано, жесток старозаветен цитат (от Левит), изпълняващ функцията (поне частично) на своеобразен концептуален ключ към иначе хаотично и асоциативно скроения „наратив“, който е по-скоро колаж от най-различни сцени и идеи, следващи някаква тъмна езотерична логика (в това отношение, а и заради влиянието на Юнг „Обезумял бог“ донякъде напомня на „Сибир“ на Ейбъл Ферара). Откъсът от Библията в най-общи линии загатва, че нечовешкият свят на творбата е продукт на интервенцията на едно ревниво и непочитано божество в жалкото съществуване на своите обезобразени от грехове творения. В този смисъл филмът се опитва да изобрази царството на метафизичната лудост, родила ад, който е толкова покъртително, почти невъзможно брутален и противен, че само един умопомрачен (най-вероятно от разочарования) бог може да го е сътворил. Доколкото Типет е творецът на въпросния уродлив и противен свят, може да се каже, че самият той всъщност е обезумялото от огорчения божество (в интервюта режисьорът дори споделя, че по време на работата по проекта получава психотичен епизод и семейството му го вкарва в психиатрия).

Същевременно отвъд горепосочения прочит, поставящ личните патологии и мъчителни откровения на автора в основата на случващото се на екрана, се усеща и „грандиозната“ цел на филма да изобразява дълбините на най-тъмните страни и на човека, и на космологичните структури, предопределящи неговото крехко, до болка тленно битие. Успоредно на този почти трансцендентен патос се разгръща и радикална критика на модерността, ясно заложена в цялостната естетическа визия на проекта, който напомня картините на Йеронимус Бош, ако художникът беше роден между големите войни на ХХ век. Безгласният „герой“ на филма, от чиято гледна точка преживяваме пътешествието из ада, изглежда като безименен войник от Първата световна, а присъствието на всевъзможни адски машини и устройства за мъчения, които същевременно наподобяват уреди на труда, неизбежно напомнят за Холокоста и илюстрират най-нечовешките страни на индустриализацията (автоматизирането дори на смъртта).

На всичкото отгоре творбата е наситена и с язвителни коментари и срещу други аспекти на живота на модерния човек. Гротесково са показани например масмедиите, порнографията, превръщането на политиката в спектакъл, свръхмедикализацията, секуларизирането дори на Църквата и т.н. до безкрай. С оглед на изброеното може би най-интересното е как Типет вмъква и една дяволита и безкрайно отблъскваща еротичност, която, заедно с цялостния сюрреализъм на филма, препраща към някои от кинотворбите на чешката стопмоушън икона Ян Шванкмайер (покрай него като влияние съвсем разбираемо изскачат и братята Куей). Този пореден трансгресивен ход само уплътнява цялостния митотворчески план на „Обезумял бог“, който очевидно се стреми да предложи монументално, изчерпателно и изкривено до болка отражение на всяка една от страните на света ни, от най-баналните и ежедневните до най-метафизичните. И в интерес на истината Типет сякаш успява и въпреки че садистичният нихилизъм на магнум опуса му не е особено лесен за преглъщане (а и е може би леко самоцелен), филмът е впечатляващо творческо постижение.