Понякога човек избира сам, а друг път се подчинява на чуждия избор. Дебютът на американката Ана Роуз Холмър “Несвяст” (2015) се занимава с една от най-интересните употреби на волята между тези две крайности – да избереш да се подчиниш. Но това е само едно от достойнствата му – най-очевидното и ясно произносимото. Всъщност основното, което трябва да се каже за “Несвяст”, е, че избира ясна стилистична посока и я поддържа въодушевено, изобретателно и умело до финала си. Че е кино от най-осмислен и арт сорт, което видимо изпитва удоволствие от възможностите си и не се свени да ги използва: като се започне с ангажирането за главната роля на фотогеничната и пластична Ройълти Хайтауър (9-годишна по време на снимките), мине се през тревожно-опиянителния саундтрак и умно управляваната сила на звука и се завърши с “градацията на крупностите” или решението за сюрреалистичен завършек.

В България филмът беше прожектиран само два пъти в (както винаги) представителната подборка на фестивала So Independent, където обаче му беше сложено непривлекателното название “Припадъците”, което измества акцента от поетичното към медицинското... Заглавието в оригинал е прекрасно непреводимо в пълнотата си: The Fits. Fit като съществително значи припадък, гърч; като прилагателно – физически стегнат, във форма; като глагол – да пасваш, да (се) нагодиш. Историята е за всичко това: развива се в спортен комплекс за ученици някъде в Синсинати (атлетичните тела задават ритъма), разделен на зона за боксьори и зона за танцьорки, между които едно момиченце снове в опит да си намери мястото (и буквално, и преносно), когато странни пристъпи започват да връхлитат тийнейджърките.

Всички рецензии за филма надлежно отбелязват, че той е метафора за съзряването, а самата му режисьорка (съавторка на сценария заедно с монтажистката и продуцентката си) заявява, че е започнала разгръщането на сюжета с две водещи идеи в главата: “порасването като хореография” и масовата истерия като механизъм. “Несвяст” обаче ни най-малко не остава закотвен в конкретността на фактите, от които изхожда, нито става съчинение по тема. Ако трябва да го дам като пример за нещо в киното, в никакъв случай няма да го сложа в графите “филми за училище”, “филми за спортисти”, “билдунгс-не знам си какво” или “илюстрация за значението на нещо си”. По-скоро бих го разпределила към майсторските образци за изграждане на субективност с всички налични филмови средства: главната героиня Тони е следена от много близо от камерата, докато самата тя внимателно следи околностите си (и камерата разбира или не разбира откъслечно, колкото и детето, движи се като него невидима за останалите, но вижда в детайл важните за едно момиченце неща...), диалогът и звукът са подчинени на неспирното движение на тялото, любопитството и емоциите ѝ. Впрочем саундтракът заслужава специално споменаване тук. Неговите композитори, нюйоркското дуо Дани Бенси & Сондер Джурианс, го описват така: “Повечето кларинет плюс малко странни струнни инструменти – особени звуци, които забавихме, – както и пляскане и барабанене по тялото. Получи се наистина авангардно, крайно изразително. С много дишане. Движението е огромна част от филма, затова се опитахме да въплътим чувството за танц...”

“Несвяст” е здравословно скромен със своите 72 минути продължителност (идеална за разказваната история) и невъобразимия си бюджет от 170 000 долара. За сравнение – този на сладникавата баналност “Просто секс” беше 25 милиона. Споменавам го единствено заради Натали Портман, която се оплака, че за него е получила хонорар, три пъти по-нисък от този на Аштън Кътчър, защото в Холивуд жени и мъже се третират различно, и която, както съобщи “Инди уайър”, ще участва в следващия филм на Холмър (а тя на свой ред отбеляза: “Обичайният период между първия и втория филм на режисиращите жени е осем години – ще се постарая да го съкратя...”). И още малко в това отклонение за режисьорките и героините, което всъщност не е отклонение. След тазгодишния фестивал в Кан актрисата Джесика Частейн, която беше част от журито, изрази смущението си от женските образи във филмите: “Надявам се тепърва да се появят повече жени разказвачки и те да са повече като онези, които познавам от ежедневието си: дейни жени със собствено мнение, които не е като просто да реагират на мъжете наоколо...” Джейн Кемпиън, единствената жена носителка на Златна палма за режисура в 70-годишната история на Кан, също беше там и представи втория сезон на минисериала “Top of the Lake”, за който, ако е толкова блестящ колкото първия, отсега завиждам на всички нас, и който в първите си седем епизода разказваше от гледната точка на една силна, самостоятелна жена, която разследва насилието над малко момиче.

По ред причини “Несвяст” ме накара да се замисля и за други филми и от лавината асоциации не мога да не спомена още няколко: “Слон” (в “Несвяст” има нещо от разредената му алегорична атмосфера, цветовете и мълчаливата му окончателност); “Хлапета” ( “Несвяст” също е с деца в главните роли, но персонажите не са отряд скучаещи психопати с апетит за секс, дрога и разрушение, а наистина хлапета – млади, топли, разнообразни, доверчиви, ухаещи на нормално детство, каквото киното отдавна сякаш е разлюбило); “Лунна светлина” (“Несвяст” е също практически изцяло “черен” филм, но е направен от почти изцяло бял екип); “Сурово” и “Хрътки на любовта” (други два талантливи дебюта от миналата година с момичета в главните роли – френски и австралийски, на ужасите и трилър, – които въпреки потенциала си, някак не излитат като “Несвяст”: първият пада и печално загива в примката на жанра си, докато вторият е толкова впечатляващо реалистичен и толкова всеотдаен в превеждането на киноезик на един кошмарен действителен случай, че след края оставя тягостното чувство на лично претърпяно насилие).

Във филма има само една песен – чудесното парче на Кая Виктория в самия му край, което пита: “Трябва ли да избираме да сме роби на гравитацията?”. “Несвяст” отговаря еднозначно: “не”.