Астрономическото понятие „пролетно равноденствие“ е времето, когато денят и нощта са равни по продължителност. Настъпва пролетта, а с нея и надеждата за нещо ново и слънчево в живота, за нов жизнен цикъл. С точно обратното настроение започва и тече „Пролетно равноденствие“ на Иван Павлов, който се появява на филмовия небосклон години след своя „Спомен за страха“(2016), обрал важни национални награди. И двата филма са черно-бели, по сценарии на покойния Красимир Крумов-Грец и с участието на актьора Ивайло Христов. Дотук свършва общото между тях. „Пролетно равноденствие“ заслужено бе награден със Специалната награда на журито на юбилейния 40-и фестивал „Златна роза” и тази на секция „Критика“ към СБФД.

Филмът съзнателно редува деня и нощта, светлината и тъмнината в битуването на своите герои. Те са толкова обикновени, че главните от тях са дори безименни. Объркани, изгубени във времето и в себе си, смутени и уплашени от несигурното си бъдеще. В творбата няма нищо пролетно - действието е през есента, вали непрекъснато дъжд, времето навява тъга, изписана и по мрачните лица на героите. Режисьорът ги натиква в краен градски квартал, в безработица и оскъдица, в полутъмни жилищни и работни помещения, за да ги постави на изпитание. Иван Павлов поставя на изпитание и себе си - дали ще може да изведе докрай сюжетните линии на няколкото двойки, които се преплитат?

Безспорно най-силната и най-цялостно изградена история е тази на автобусния шофьор (Ивайло Христов) и на секретарката в депото Вера (Светлана Янчева), чието име единствено знаем. Той е вдовец с дъщеря, тя е изоставила мъжа си, синът ѝ е изчезнал. Неслучайно те двамата са в първия и в последния кадър на филма. Началото леко подвежда, че са актьори, които репетират нечий текст на гола сцена в празен театрален салон, но те всъщност вмъкват и свои реплики, играят и разказват част от собствения си живот, чието мото, изречено от Вера, е „трябва да се научим да живеем без „ако“. Това е сполучлив драматургичен ход, който в хода на филма ще бъде полезен за изясняване на отношенията помежду им, а и с други герои.

Около тях двамата се въртят, доближават или отдалечават останалите протагонисти. Те държат драматургичните юзди на действието. Тях следи с любов и вярност и Емил Христов, един от двамата (заедно с Войчех Тодоров) постоянни оператори на режисьора Красимир Крумов-Грец. Сега предлага таланта си и на Иван Павлов и става негов равностоен съавтор. Неговата камера извайва играта на споения дует Ивайло Христов и Светлана Янчева, заковава ги чрез дълги близки планове, за да изстиска от тях максимална изразителност. Или пък ги захвърля в мрачни пространства, из безлюдни улици, денем и нощем, заиграва се със светлините и сенките; затваря ги, него в автобуса, нея в опустелия ѝ апартамент, за да подчертае самотата им. Двамата непрекъснато се търсят, изоставят или намират. Докато Вера е открита в чувствата и необходимостта си от шофьора, той е по-изплъзващият се, разпънат между нея и дъщеря си, която не одобрява тази връзка.

Така влиза в действие друга двойка - дъщерята и нейният приятел Борко, решени да си изпробват късмета в Белгия. За тяхната авантюра, естествено, трябва да помогне бащата, който си продава апартамента, за да не ги вкарва в заеми, но не е убеден в сигурността на Борко и на връзката им. Звучи предвидимо, че дъщерята, при раздялата им, ще подтикне шофьора да се събере с Вера, довчера отблъсквана от нея, за да „намериш някого, с когото да остарееш“.

Скицираната и неразработена драматургично поява на тази двойка, поне сплотена в намеренията си да живее в чужбина, само подсилва много по-успешно представени други двама млади. Те са разделени както пространствено - той (Ненчо Костов) е в България, тя (Диана Ханджиева) е в Берлин и си идва да го види, така и идейно. Той е студент по философия, но не посещава лекции, за да работи като реквизитор в театъра (същият от началото на филма), пише пиеса (най-вероятно пак онази от първите кадри) и още не е готов да последва нея в чужбина. Затова пък Ненчо Костов е готов да партнира достойно на своя преподавател от НАТФИЗ Ивайло Христов. Скучае, заседява се в кръчма и именно там среща и намира допирни точки с Вера, чийто монолог го кара да прогледне за някои неща от живота. Той, докато тя му се изповядва, не е в кадъра, чуваме само неговите въпроси, за да се наблегне на нейната история. Поредната находка на оператора. Половинчатият философ обаче е слушал и попил отлично съветите на Вера, защото после убеждава своята приятелка, че на „всичко ще му се намери колая“.

Тя пък е самоуверена, доволна от живота си в чужбина, има ясни идеи и за бъдещето си, съзнателно не желае да се види с родителите си. Походка, обноски, дрехи - всичко издава друг начин на живот, вече „западен“. Приятелят ѝ кара колело, докато тя е вече с кола. И все пак нещо се пречупва в нея благодарение и на убежденията на момчето и отива поне на пресния гроб на баща си, след като инатски отказва да присъства на погребението. Пролятата сълза в самотата на балкона от актрисата Диана Ханджиева, сполучливо изградила образа, говори повече от всякакви слова. Финалът на тази сюжетна линия е отворен, за да си го довърши зрителят.

Чрез повредената кола на „чужденката“, която отива да я даде за ремонт, се прескача към друга двойка – баща (Красимир Доков) и син (Константин Гечев), докосват се и техните проблеми. Те се возят в автобуса, каран от шофьора, даже там става и първият им сблъсък. Недоизяснени сценарно, а и житейски са отношенията им - синът намира работа на уволнения си баща в своя автосервиз, после самият той напуска от солидарност с уволнения си млад колега и приятел. От време на време си повдигат глас, за да се изгубят от полезрението на режисьора. Явно няма място за повече подробности, но чрез тях се щрихират важни теми - безработица, работа и заплащане на черно, изнудване на човешкия труд и на младите, и на техните родители.

Но не всичко е мрачно във филма. След като обикаля всичките си герои, режисьорът пак се връща към шофьора и Вера, към Ивайло Христов и Светлана Янчева, които се надиграват, сякаш са се слепнали за героите си. Те вече не са в тъмния театрален салон, а най-после събрани в нейния светъл апартамент, където стеснителният шофьор се престрашава да я посети с цветя и бонбони, докато Вера неловко щъка от една стая в друга, но видимо щастлива. И отново се следи нейният монолог, докато той липсва в кадъра. Вера довършва мисълта си от началото на филма: „Няма „ако“. В живота нещата или се случват, или не се случват“.

Има надежда, че пролетното равноденствие ще се „случи“ в живота на двамата герои. Щом го казва Вера, значи има вяра.