Към многолюдното семейство на режисьорите на игрални филми се вписва и младият Орлин Милчев, завършил НАТФИЗ, изкарал майсторски клас в Италия, снимал късометражни творби. Сега прави първия си пълнометражен филм, с който спечели наградата за дебют на 40-ия фестивал „Златна роза”.

„Изкуството да падаш“ (сценаристи Неда Филчева и Марин Дамянов) започва и завършва на тераса, където се рисува. Това е начин на изразяване на героините. Едната е Мария, майката алкохоличка, която ще се кандилка доста пъти във филма. Другата е дъщерята Борислава, тя се опитва да се държи на краката си, за да е опора на тази, която ѝ е дала живот. Между тези две поколения е единственият мъж в непълното семейство – Борислав,  баща на едната и дядо на другата,стожер и на двете, вечен помирител и уравновесител. Действието започва да се ниже в доста предвидима посока - бащата на Борислава е неизвестен за нея, съзнателно укриван от майката, влюбена в бутилката по негова вина. 17-годишната тийнейджърка започва да го търси, защото ѝ писва да бъде лъгана от всички.

Мъжете са на прицел във филма - те са „свине“ за майката и „идиоти“ за дъщерята, която, след опит за изнасилване, за да се защитава от тях, започва да учи джудо. Спортът е само изходна точка за израстване - физически, но най-вече зрялостно. А и в него има много падания и ставания. Както и криволиците в драматургията, които вървят нагоре-надолу.

Най-големия недостатък на сценария е неговата предсказуемост и очакваност на повечето реакции и поведения на героите. По-голямата част от тях с нищо не изненадват. Имаме ли съмнение, че симпатията между Борислава и сина на треньора по джудо ще сърши със секс в леглото? И двамата бягат навън, задушавани от семейните отношения вътре в домовете им. Или пък че момичето ще намери укриваните с години снимки в дома ѝ, които ще я отведат при бащата, известният водещ на телевизионното предаване „По следите на истината” Дени (Иван Бърнев), не без помощта на приятелката ѝ Ева?

По детски наивно изглежда и изпълненото с риск да падне от прозореца нахлуване на Борислава в апартамента на предполагаемия ѝ родител, точно в негово отсъствие, да намери толкова бързо доказателствата, които ѝ трябват. Че и той да се прибере, да я зърне, но всичко да остане без последствия.

Майката не се развива много драматургично, тя се влачи между леглото и дивана, сменя едната бутилка с друга, преоблича се, ту плаче, ту е неадекватна, все еднообразна в поведението си. Актрисата Елена Замяркова редува апатия с еуфория. Въображението ѝ, замъглено от алкохола, все пак ражда една-две картини, нелишени от фантазия, главно автопортрети. Няма сили да се изправи сама, което забелязва и Дени след дългогодишната им раздяла и я съветва: „Няма кой да те спасява вечно, Мария. Трябва да се стегнеш.“

Дъщерята е нейната противоположност - тя се чувства неловко и се срамува, по-скоро Борислава изпълнява ролята на грижовна майка към една жена, затънала в алкохола, може би нелоша художничка, но провалена от грешния си избор с неточни мъже. Александра Сърчаджиева пронизително пробожда с очите си, благодарение на изразителните едри планове на оператора Емил Христов.

Джудото променя дъщерята, тя е обладана от желание да не се предава и да побеждава. И пак очаквано за зрителя на пътя ѝ се изпречва съперничка, просто за да има отрицателна героиня, но и стимул, за да се бори. Убедителни режисьорски са моментите на тренировките, различните ъгли и планове, от които са хванати момичетата от камерата на Емил Христов. Там изпъква треньорът с неговите укори и наставления. „Понякога ще падаш, свиквай“, предупреждава той Борислава.

Докато Мария затъва в алкохол и лекарства, Борислава върви напред към узряването си - напредва бавно, но славно в джудото, завършва като частна ученичка, защото не иска да се връща в училището след скандала с опита за изнасилване. Майка и дъщеря си разменят силни думи, но и са вкопчени една в друга, сякаш си искат взаимо прошка. Има трогателни моменти между тях. Филмът се крепи на актьорската игра и на операторското майсторство на Емил Христов.

Между двете поколения балансира и третото, на дядо Боре, превъплътен от премерения и уравновесен Ивайло Христов.  И той не е пощаден от техните критики. На рождения ден на Мария той тананика на руски известната песен на Чебурашка „День рождения“ и отрязва дъщеря си „в моя дом не искам американски простотии“, когато тя настоява за „Happy birthday to you“. Голям чешит, които хем не иска да се меси директно, хем спасява дъщеря си и внучката си в разни ситуации - кога деликатно, кога по-директно и грубо, но винаги с любов и мисъл за тяхното бъдеще. Заменя липсващия съпруг и баща. Предвидима е и срещата му с Дени, за да го заплаши и отстрани от бъдещи срещи с тези, на които е обърнал и объркал живота със своето изчезване.

Дядо Боре излиза от действието, точно когато трябва да види резултатите от мъдрите си уроци. Но именно неговата липса изправя на крака и обединява Мария и Борислава. Падането като действие и метафора също е изкуство, подобно на живопистта, на която се посвещават майката явно и сина на треньора тайно от баща си.

Едно от нещата, които допадат в „Изкуството да падаш“, е сполучлива игра с имената на героите.  Борислава е Бори за дядото, сякаш я призовава да се „бори“ в живота, докато майката я нарича „Барби“ като куклата, за нея е вечното дете. И само накрая, изтрезняла, я назовава Бори. Съперничката ѝ в джудото е Виктория, но тя няма да победи въпреки нахалното си поведение и погаждането на мръсни номера към Борислава. Треньорът (Валери Йорданов) е Първанов, но и той не е пръв - нито като възпитател, нито като съпруг и баща - жена му избягва от дома им с гадже, синът не му говори. Поредният самотник във филма.

Накая пак сме на терасата - място, откъдето се гледа надолу и се внимава, за да не се падне. Но и се поглежда нагоре с надеждата за по-светло и сигурно бъдеще. Препраща далечно към „Терасата“ на Еторе Скола, където обаче има по-силно значение.

Студена и отчуждена, замацана в началото, и оцветена от свежи цветове и закачлива игра на майка и дъщеря, за пръв път усмихнати и гледащи се в очите. Има го и изкуството, има го и падането, което ги изправя, за да вървят напред. Дано е такъв и пътят на Орлин Милчев.