Пълнометражният дебют на режисьора Деян Барарев „Жестокият път“, чиято премиера се състоя на СФФ 2025, проследява първата българска експедиция до Еверест и идва с обещанието да разкрие „неудобната истина и премълчаните факти“. Във филма се чуват записи на разговорите между алпинистите по радиовръзка и непубликувани досега свидетелски показания, ползват се кадри от архивите на телевизията. Те едва ли обаче са изненадваща или радикално различна версия на обстоятелствата отпреди 40 години. (Една от най-впечатляващите документални продукции на БНР впрочем, „Оставам на подслушване, или Еверест 20 години по-късно“ на Милан Огнянов, още преди 20 години включи подобни материали, включително последната радиовръзка с Христо Проданов. Огнянов – автор на най-драматичните кадри от специалните ефекти на „Лавина“ – е част от експедицията в Непал през 1984-та като оператор и още същата година подготвя среднометражен репортаж за БНТ, „Еверест – радост и мъка“, който е сред най-важните източници на „Жестокият път“.)

Лошата организация, липсата на план, конфликтите между участниците и амбицията на Христо Проданов на всяка цена пръв да достигне върха – тези неща не бяха неизвестни още тогава. Хората искрено съпреживяваха експедицията и се вълнуваха от всяка частица информация или мълва, свързана с нея. През 80-те години на ХХ в. добрите новини и поводите на гордост идваха основно по линия на спорта: „златните момичета“ на художествената гимнастика, щангистите и въпросният поход към Еверест. Височинният спорт беше в подем... В началото на филма един от участниците в експедицията изтъква интересна зависимост – авторитарните и диктаторски режими имат слабост към алпинизма, „покоряване на върхове“, „подчиняване на стихии“ и прочее триумфи на волята. 80-те бяха епохата на източноевропейците в този спорт.

Във време, в което изкачването на Еверест е комерсиализирано и между 600 и 800 души годишно си опитват късмета с върха, а околностите му имат съществен проблем с натрупания боклук, „Жестокият път“ ни връща в 1984 г., когато НРБ изпраща елитните ни алпинисти към Покрива на света по най-тежкия маршрут (Жестокия път, тоест Западния гребен), тъй като той е единственият свободен в онзи момент.

Герои на филма са Иван Вълчев, Методи Савов, Николай Петков и Кирил Досков, чиито постижения 40 години остават ненадминати. Портрета допълват разказите на Дойчин Василев, Огнян Балджийски и Кънчо Долапчиев. Отсъства – и осезателно липсва! – паметта за Людмил Янков (1953–1988), може би истинският герой на експедицията, човекът, който жертва шанса си да се запише сред покорителите, защото буквално се втурва да спасява Христо Проданов. (Изпускането на неговата история е пропуск в иначе добре издържания, стегнат сценарий на Елена Ермова, Дилиян Павлов и Станислав Грозданов.) Разказите на участниците са увлекателни и живи, самите те – неустоимо привлекателни с обветрената си аура на лъвове през зимата. Представянето им такива, каквито са днес, някак естествено отхвърля героичната реторика и сякаш в това е най-голямото достойнство на филма: той откровено показва човешката цена на големите спортни постижения. Друг плюс е, че – независимо дали смятаме извършеното от Проданов за подвиг, тържество на човешкия дух, или самоубийствен акт на човек, застрашил успеха на цялото начинание – „Жестокият път“ не натрапва виждане, не спори, не опровергава, а оставя всеки да си създаде или потвърди нагласата.

Филмът може да се гледа и като народопсихологическо изследване и ни кара да се дивим как е възможно при толкова много грешки, недомислици и липса на яснота да се постигнат такива изключителни постижения в една силно враждебна към човека среда. Както обикновено пробивите идват по-скоро въпреки едно или друго, отколкото като следствие от целенасочена работа, координация, екипни усилия и добро планиране. За тотално промененото днес отношение към здравето, влизането във форма и грижата за себе си свидетелства изненадата от онези кадри, в които алпинистите пият и пушат в палатките и базовите лагери и всякак оправдават етикета на разхайтена команда, лепнат им от съветските другари, които ги изследват преди одобрението за тръгване към Хималаите. (Мил детайл от подготовката на екипировката и всичко останало преди заминаването от България е как различни колективи, както и отделни хора шият и плетат за алпинистите дрехи и чорапи, и пъхат в тях окуражителни бележки, писани на ръка...)

Документалният разказ тръгва с утвърждението, че след края на експедицията не е имало разбор и обсъждане на станалото. Официалната версия е „геройство“ и точка по въпроса. Това създава очакване за неизвестни дотук факти или посттравматичности, крити зад триумфалния етикет и медалите, но всъщност никаква неудобна истина не изплува от архивите. Историята сама по себе си е достатъчно драматична, изпълнена с напрежение, конфликти, обрати и развръзки, както и интервюираните – достатъчно харизматични, тъй че подходът „пълни разкрития, шок, бомба“ е ненужен. Дори едно повърхностно търсене из мрежата показва, че оценките, спомените и рекапитулациите на събитията от 1984 г. отдавна са известни на публиката.

Малко наивен и ученически изглежда подходът „Жестокият път“ да бъде озвучен с най-популярните „златни хитове“ на класическата музика и всяка от частите да започва с популярна римска сентенция... И все пак важното е, че се е получил почтен филм, който, без да митологизира със задна дата, възкресява един знаменателен момент от близката ни история. 

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.