СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ 2020: ГЬОЛЪТ


от
на г.

СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ 2020: ГЬОЛЪТ

Да забележиш сюжет в еднообразието на делника и да съумееш да го изявиш така, че хем да се види ярко, хем да не загине в своята оголеност, се иска истинско майсторство – като онова на Микеланджело, който не ваел, а освобождавал статуите си от мрамора чрез отстраняване на излишното. Още по-трудно е да покажеш живота и човека в спонтанния им комизъм, без да им отнемаш или додаваш стойност или чудатост, без да ги „закръгляш“ към само едно или друго от онова, което са. И последно: да си разказвач, но охотно да отстъпваш повествованието на своите персонажи, е проява на великодушие и мъдрост, рядка за разказваческите изкуства. В документалния филм „Гьолът“ на Христиана Райкова (родена във Варна, но живееща в Германия още от годините си на студентка по политология) има и публицистика, и художество, и смях, и конфуз, и чар, и разочарование, и едно разкошно освобождаване на сюжета а ла Микеланджело.

 

На първо гледане Гьолът, наричан още Топлата вода, е онзи горещ минерален басейн до варненската Крайбрежна алея, който – поради леко съмнителната му слава – всички знаят, но малцина посещават (поне в сравнение със съседния Офицерски плаж). Нещо като infinity pool, обаче народен, спонтанно възникнал и грижовно стъкмен с подръчни елементи, поддържан от доброволци и със свободен вход, но без санитарен контрол или друг вид намеса на компетентните органи (нито желателната облагородяваща, нито далеч по-вероятната опорочаваща).

В Гьола ходят и лете, и зиме да се киснат повечето мъже, повечето пенсионери. И макар неголяма и доста специална, тяхната общност отразява по-мащабната картина (града, страната, човешкия род), от която е отрязък – нещо, което Райкова е отчела и извела много умело. Тук има дневна и нощна „смяна“, едната по-миролюбива, другата по-авантюристична. Има отворени и свенливи. Има кибици и активисти. Има руснаци – вече трайна част от морското ни население – и роми. Никой не е възпян, никой не е очернен.

 

„Мислех, че това не е място, на което трябва да се ходи“, казва авторката. После един ден осъзнава, че Гьолът е превъзходна „кинематографична кулиса“, и за свое и наше добро захвърля предразсъдъците и отива право там, където е мислила, че не бива. Басейнът е отправна точка за историите на четиримата ѝ основни персонажи: бившия пътуващ музикант Александър, настоящия таксиметров шофьор Димчо, пришълеца от Сибир Генадий и доскорошния бездомен Боби. Нишките – твърде различни и много интересни – се разбягват от Гьола и се връщат в него, следени отблизо от снимачния екип. Работата по филма е започнала през 2016 г., така че много от началата на истории, които виждаме в първата половина на филма, в края му стигат до естествения си завършек. Или неестествения.

 

Александър дава ценни обяснения на немски и осигурява част от саундтрака с родолюбиви песнички за България, които благодарение на оскъдния съпровод на бас китара успяват да не звучат кичозно, а на фона на цялото контрастно нагарчат. Беловласият Димчо преживява пика и залеза на любовната си връзка с недоволната рускиня Оля. Генадий е културен човек, готов на саможертви за каузи като Гьола или мъничката зоологическа градина с животни за галене, която е основал. Боби разправя – осъзнато, занимателно и през смях – похождения с гей партньори, намерени край басейна надвечер.

 

Има една минималистична сцена, някъде по средата, която е висш разказвачески пилотаж. Камерата на Йоханес Грайсле (който в този филм така се е любувал на средата и наслаждавал на работата си, че изпитвам неудържимо желание да разглобя всичките 73 минути на кадри и да ги „цитирам“ до един) е на нивото на Крайбрежната алея. А алеята, да не се подведете по името, не е приятно място за разходка, а сиво шосе с автомобилен трафик. Та камерата гледа от невисоко през улицата към възрастен мъж с бастун и торбичка, който иска да прекрачи ниския бордюр. Иска и е безсилен да го направи, но опитва и опитва. Изведнъж всичко замира, за да се изравни с неговата бавност, с видимата опасност на начинанието и смелостта то да бъде предприето. Това е наситен, богат, прочувствен момент и своеобразно обобщение на целия дух на „Гьолът“, както и необходима пауза за наместване. Възхитителен документален „улов“.

 

Ако трябва да дам една причина този филм да се гледа (това е възможно в онлайн платформата на 24-тия София Филм Фест до 19 юли – само в рамките на страната), може би ще бъде следната: „Гьолът“ отлично демонстрира как няма нужда от допълнително „напомпване“ или „нагласяне“ на темата, за да се разбере или поне усети любопитното, типичното и трагичното в контекста. Христиана Райкова се е захванала да разкаже едно конкретно нещо и е разказала дори далечните му околности, без въобще да ги фокусира.

 

Без секунда нарочно търсена безнадеждност – най-нетърпимата за мен черта в най-новото българско кино – явлението България например самò се провижда във филма: с потенциал да е всякаква, но с редовни поражения от глупост, невежество или нехайство, поправяни тук-таме от всеотдайни доброволци, повтаряни наново и на едро от обичайните заподозрени и така нататък по някаква траектория, подобна на агония... (Въпросът за минералните води, да речем, е поредният от стотиците безумни въпроси на дневен ред: България е една от страните с особено много термални извори, но качеството на експлоатацията им е повече от спорно, достъпът до тях на редовия човек по ред причини е от сложен до невъзможен и прочее...)

 

У Райкова и Грайсле всички са равни, всички си имат умения, страсти и минало и всички на драго сърце ги споделят (ах, колко холивудски са тези широкоекранни кадри в съотношение 1:2,35, колко шикозно и хорално стоят!). Екипът се движи деликатно отстрани на събитията, но никак не се крие: още в самото начало, заедно с чудесната фигура на „конферансието“ от локалната тайфа („Отзад виждаме...“, „А това е...“), в кадъра влиза и „звукарят“ с микрофона си на дълга дръжка. Райкова оставя част от своите въпроси във фонограмата – в този към картоиграчите даже прозвучава мек упрек. А един от най-хубавите ефекти на „Гьолът“ е това, че макар и елегантно завършен, ти отваря апетит за още... защо не стане дългогодишен проект като няколкото „Преди...“ на Линклейтър или поредицата Up?

 

Още отсега имам куп въпроси. С какво се занимава в момента Генадий? Животните в неговата зоологическа градина къде отидоха и нарочно ли повечето бяха бели? Къде живее Боби и какво мисли за бъдещето? Коя е новата приятелка на Димчо? Чии божествени тела се топят в Топлата вода днес и продължава ли Общината да е по-скоро угроза, отколкото логична опора за малкия демократичен басейн? Защо във Варна има такива интересни образи? Лебедите ядат ли се?