Признавам, аз съм от десетте процента зрители на филма „Лили рибката“ които не са разбрали смисъла на превръщането на "необикновеното дете" от момче в момиче и обратно. Не знам откъде режисьорът Ясен Григоров разполага с тази статистика, но я прочетох в интервю с него. Да оставим настрана доколко разумно е творецът сам да обсъжда творбата си и нейното приемане от публиката и да се позанимаем с раздвоеното дете. Дани/Алекс е нещо като сукуб/инкуб – превръща се ту в момче, ту в момиче, когато някой го погледне в очите. Детето спокойно би могло да се превръща и в слон, в хамстер или маса – то не е субект, почти няма реплики (за репликите и задкадровия глас по-нататък), присъствието му предизвиква загриженост, конфуз, досада или научен интерес у възрастните. Тяхното отношение към детето определя стойността им като хора. Те до един впрочем са неадекватни. Подобно внушение отправено към деца - че са заобиколени от глуповати, безпомощни или откровено неприятни възрастни ми се струва реално притеснителното в историята.

В рекламните материали към филма пише, че той е И за тях – сякаш детските филми по принцип не се правят по начин да ангажират и възрастните. Тълкуването на филма като „джендър“ всъщност не е лишено от смисъл и има своите основания, без истеричния обертон, разбира се. „Лили рибката“ не е покана към децата да изследват анимуса/анимата или женско/мъжката си природа. Филмът не дава такава възможност. За да преживее зрителят историята, трябва да се идентифицира с героя, да влезе в кожата му. С Алекс/Дани това не става, понеже той/тя до финала почти нищо не прави, освен да си крие очите, да гледа лошо или пък тъжно. Освен изплъзващата се логика на превръщането от момче в момиче и обратното, възниква въпросът: един герой ли е или са двама. Това става особено проблемно към края, когато бащата, посредством магия прекъсва превръщането и получава едно дете, елиминирайки на практика другото.  Малко са темите, които не могат да бъдат поднесени на деца по подобаващ начин. Все пак идеята за баща, който еднолично, без дори да се допита до майката, избира едното от двете си деца, е малко хм… да кажем необичайна за съвременна приказка, каквато „Лили Рибката“ се опитва да бъде.

На принципа на контрапункта на обърканото, нещастно семейство на Дани/Алекс във филма противостои щастливото, хармонично семейство на циганите. Там дядото е шаран и живее в любов и разбиране с бабата, дъщеря им не е русалка, а е Койна Русева, а внучката е в телепатична връзка с Дани/Алекс, което научаваме, понеже през повечето си екранно време повтаря имената им. Към финала дядото-риба в неясен импулс съблече ливреята и литна във въздуха, Лили също се превърна в риба и отлетя, след като успя да „раздвои“ наново детето или пък да доведе до синхронно съществуване на момиченцето, понеже когато бащата избираше, той получи момчето. Може само на мен да ми се привижда сексистки намек в тази работа. Тъй или иначе дядото избяга от бабата, Лили също напусна семейството си, което поражда близка до шоковата реакция у децата. Те нямат въпроси относно това защо момчето се превръща в момиче, но защо дядото и Лили напуснаха семейството определено ги интересува. А тези метаморфози бяха от малкото, които усърдният задкадров глав не ни обясни.

Като че ли хлабавият сценарий и липсата на убедителна история, която зрителят да може да проследи, не са достатъчни, ами към тях се прибавя задкадровият глас – може би най-яркият недостатък на лентата. Той започва повествуванието и не млъква до финала, като непрестанно коментира ставащото и дублира репликите на героите като във видеокасета от 90-те. Обяснява ни кой какъв е, понеже възрастните или децата явно сме недосетливи. След цял филм бъбрене на финала ни обяснява, че трябва да гледаме децата си в очите, но ние не го правим, понеже си падаме объркани и шушумиги, а сме шушумиги, понеже сме отгледани от шушумиги. Та след като сме били насърчавани, поучавани и порядъчно вдосадени от вездесъщия глас, накрая биваме и обидени на безлични типове и лоши родители, на свой ред отгледани от калпави родители. Щеше да е дразнещо и без обидата. Никой не отива на кино, за да му съобщават какво вижда и как трябва да го тълкува, още по-малко за да го поучават и наставляват. Не е това ролята и фунцията на киното, по-скоро е прийом на проповедта и поучението.

При цялата визуална прелест, приказната атмосфера и впечатляващи ефекти, от "Лили рибката" не се е получил филм. По-скоро говорим за объркана смес от клишета и обобщения, при това противоречащи си. От една страна „всички деца са необикновени“, от друга детето Бойко например не е необикновено. То е простак, простак се е родило, простак ще си остане. Ето тук умилението пред всичко детско, видяно като добро, неповторимо и положително прекрасно, се пука и тъжно ни лъхва на лицемерие. Необикновените деца са красиви, гледат  тъжно и са неразбрани – тях трябва да приемаме, а дебелите и простите – да се оправят сами. Подобна схематичност никога не е добра. Героите са еднопланови и скучни, те не се променят и не се развиват, разиграват нещо като пантомима, озвучена от задкадровия глас в безкраен низ от несвързани епизоди. И в това режисьорско решение са похабени нелоши актьорски изпълнения и партньорства.
Специалните ефекти, колкото и да са майсторски, не движат действието, не водят до сюжетни обрати или трансформации на нечий образ, така че накрая също омръзват и уморяват, по-скоро загатват за неумение да се развие историята и стоят като патерици.

Вълшебните елементи в една приказка имат своята функция и своите ограничения. Ако не знаем предварително параметрите им, става хаотично и липсва съспенс. В „Лили Рибката“ магиите и вълшебствата са самоцелни – вихрушката, която превръща момчето в момиче например, всеки път една й съща, от третия път нататък досажда. Нищо не следва от това превръщане, не е ясно детето страда ли от разцепването.
Заподозрях, че филмът е създаден за детско забавление, а за родителите е финалното послание, че трябва да ценят и обичат децата си – което, изведено в прав текст е скучно, клиширано и дразнещо. С една дума филмът наистина е пропаганда, но не на това, за което го нарочиха.