Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура” 

Наскоро, докато чаках автобуса на минус сто по Целзий, една опърпана лелка с налудничав хилеж помоли да й услужа с телефона си. За домашар като мен това беше рядък шанс да застана толкова близо до някой привидно толкова далечен, да стоя до него няколко минути и да слушам цели изречения, каквито иначе не бих могъл да чуя.

Инвестицията си струваше – жената проведе неочакван разговор, в който казваше на някой отсреща, че ще му прати пари в понеделник, а тя ще се оправи през седмицата, защото има един хляб и някой й е донесъл манджа. Накрая ме пита дали е говорила твърде дълго и обеща да ме черпи бира следващия път.

Един от важните проекти на изкуството, струва ми се, е тъкмо този – да реализира близост. Да запознае с непознатото, да доближи далечното, да очовечи нечовешкото, да нормализира онова, на което е отказан достъп до нормата, да направи пресичане от онова, което обичайно е само разминаване. Стените стават прозрачни, вратите зеят отворени, чуждите дворове, кухни и спални са безопасно обозрими. Ето болест, ето кавга, ето убийство.

Ето и Христо. Бърка в боклука, вика по улицата, спи под моста. Видян за секунда, той е нещо, което обществото ни е склонно да отмине, мимоходом етикирайки с готовото “мръсен циганин”. Всъщност спор няма – Христо е и мръсен, и е циганин. Но докато съм заедно с него в продължение на сто минути, по време на които той пренася кашони, пести за собствен шивачен цех, топли мусака в консерва, губи работата и квартирата си, зъзне в мрака, плаче над канала, прави неохотен секс със загоряла бездомничка, души пияница, вари спагети за свръхдозирал приятел, Христо става много повече от мръсен циганин. Или може би става по-малко, може би се изчиства и става просто човек, сложен човек, като всеки човек, с всичките му хубости и гадости, всичките му радости и неволи.

Тези споделени сто минути като че ли са единствено възможни посредством киното, не само заради това, че евентуалният ми действителен обмен с Христо никога не би надвишил половин минута, не само заради разминаващите ни се маршрути, а и заради характерната нестабилност и непредвидимост на живота му – през цялото време той виси от ръба на обществото и аха да падне, било то защото наистина на всички им е през шапката за него, било то защото самият той се изтощава да се държи. Връзките между него и постройката на общността са хлабави и нетрайни и с изключение на тотално пропадналия му приятел Ванчо всички останали персонажи само минават и заминават – хазяин, работодател, чиновничка, дори майка му, която се появява веднъж, колкото да каже на Христо, че няма представа къде му е актът за раждане, и той да я напсува.

“Христо” е обилен и настоятелен в показването на тези неподозирани и елементарни пречки пред човек, който се опитва да издрапа от дъното – небрежен расизъм, безчовечна бюрокрация, сива икономика, чиста каръщина… В крайна сметка, особено в няколкото пъти, когато изглежда, че Христо най-накрая ще се измъкне, ще започне начисто, ще тръгне нагоре, провалът му е обусловен не толкова от неговата непригодност към обществото ни, а от непригодността на обществото ни да му помогне да задейства потенциала си, да му подаде ръка, да му намери работа, да му изкара лична карта, да му обясни. От непрекъснатото натякване, било то и косвено, че е все едно дали Христо го има.

Игралният дебют на Григор Лефтеров и Тодор Мацанов е важна капка във вълната от социално ангажиран трагикомичен реализъм, която се надига в българското кино. В същия регистър действат и скорошните “Слава” на Кристина Грозева и Петър Вълчанов и “Пощальонът” на Тонислав Христов. Всички те отправят безкомпромисна социална критика за безпомощните малки жертви на безхаберните големи проекти, но я поднасят със засилено внимание към увлекателното разказване – с периодични хумористични отдъхвания и харесваем в смотаността си централен персонаж, към когото и сценарият, и камерата се отнасят с уважение, съчувствие и грижа.

За мен “Христо” е приятен и потапящ още заради ръчната камера на оператора Ненад Бороевич, заради цялата орда известни комици (Павел Попандов, Любомир Нейков, Димитър Рачков, Юлиян Вергов), до един поставени в епизодични роли на зли хазяи, началници и бизнесмени, и заради блестящата игра на Димитър Николов, който не просто изпълнява ролята, а създава жив, нетипичен образ, нашарен с допълнителни детайли, отвъд стереотипното и декламативното, които непрекъснато засилват усещането, че действително опознавам нещо непознато. От Димитър Крумов (в ролята на Ванчо), с когото се запознах съвсем случайно една вечер пред НДК, разбрах, че актьорите са прекарали много време сред бездомници и затворници като подготовка за снимките, откъдето навярно идва особената натуралност на персонажите.

Въпреки че филмът трептеше на моя честота и през цялата прожекция бях погълнат до степен да не забелязвам недостатъци, за които си дадох сметка едва впоследствие, все пак гледането ми пострада от някои непренебрежими грапавини, предимно на сценарийно ниво. Преди всичко на няколко места се нарушаваше иначе добре намереният баланс между събитийно и безсъбитийно, между диалог и безмълвие, между движенето на сюжета и медитативните паузи – част от тези затишия между случките се проточваха прекалено дълго, темпото се забавяше до застой и това ме изкарваше от филма, изкарваше и хора от залата, и телефони от джобовете. Други моменти със същия разсейващ ефект бяха някои твърде лесни и нагласени сценарийни решения: трудно за вярване беше например, че шефът на шивашкия цех опря до новоназначения Христо да му намери нов работник, без да има никакви други канали – обстоятелство, което беше ключово за по-нататъшните събития, но което остави вкус на писателска безпомощност.

Може би заради това вратата на Дом на киното хлопваше често. Или пък може би защото харесваемостта, която твърдя, че Христо притежава, е всъщност спорна. Той е работлив, целенасочен, безвреден и клет, но и груб, избухлив, лъжлив и често неразумен, като цяло тегава компания. Но както казва един писател: малкото състрадание съчувства само на добрите, а голямото състрадание съчувства и на злите. Така че при всички положения според мен стоте минути с Христо си струват инвестицията в голямото състрадание. За да може другия път, като го срещнем пак да бърка в боклука, да лежи в тъмното, да крачи ядосан по улицата, да ни е малко по-малко чужд.

След прожекцията на входа на метрото подминах коленичил просяк. Върнах се, подадох му лев и потърсих погледа му. Приличаше малко на Ванчо. Не беше, но усетих, че и той би ме черпил бира. Следващия път.