„Едно от най-омразните и скучни неща е слаби филми за умрели хора“, предупреждава режисьорът на „Моят чичо Любен“ Никола Бошнаков.
За щастие, неговият филм не е нито омразен, нито скучен, макар че е направен, когато главният герой Любен Стоев вече е починал. Любо е художник с отдавна маргинализирано творчество, но и с някакъв безпогрешен усет за стойностното отвъд всякакви моди, тенденции и предразсъдъци. „Моят чичо Любен“ представлява филмов портрет, построен от негови роднини, приятели и най-вече съмишленици, струпани около него в кадър или зад камерата. Излиза, че си струва те да приемат неговата гледна точка към света, защото тази гледна точка е както мрачна и комична едновременно, така и опасно безкомпромисна.
Филмът се оказва повече портрет на своето време, отколкото биография, направен е без сълзливост и омерзение, с чувство за хумор, ала и с безпощадност. Той демонстрира, че един честен творец може да открие героите си край кофите за боклук, оттам и сам да вади материал за инсталациите си, а после да остави времето да отсее кое наистина е боклук и кое - не.
Прийомите на документалното кино отдавна умеят да бъдат безпределни, ползвайки и игралните, за да структурират нещо истинско, вълнуващо, трогателно и безкрайно важно за съществуването ни. Документалистиката е повод за извличане на човешкото и смисленото и „Моят чичо Любен“ не забравя това дори когато полуигралните епизоди в него рискуват да подразнят. В крайна сметка Любен Стоев и неговите близки са достатъчно вълнуващи персонажи, за да разкажат една едновременно трогателна и забавна история и да напомнят, че животът е най-умелият сценарист.
Основният герой е артист, който години наред не е продал нито една своя картина и той самият не се учудва от това. Любен гради образа на българския преход през неговите най-низвергнати представители, изобразява несретници, бездомници, клошари, мутри, проститутки, психично болни, умилявайки се през смях от прекрасното в тях. Полага огромен труд години наред, осъзнавайки, че малцина ще го оценят и че произведенията му няма да украсят друг апартамент освен неговия собствен.
Наистина, кой би сложил на стената си гротесков и озадачаващ портрет на мутра или клошар, облечен като нацистки военнопленник от Втората световна война? Но Любен Стоев не забравя, че изкуството има по-висши цели от това да продава. За тези цели разказва и филмът, използвайки съдбите на хора, които само могат да ни засрамят със стоицизма и непреклонността си.
„Моят чичо Любен“ спечели наградата за режисура на фестивала на документалното кино „Златен ритон“ през миналата година. Никола Бошнаков шеговито обяви, че причината за триумфа е в численото превъзходство, тъй като режисьорите всъщност са двама и той е създал филма заедно с брата на Любен – Джеки Стоев. Джеки е добре познат като стоик документалист, с прибежки в игралното кино и със специфично чувство за хумор, което не е за всеки. Хубавото във филма е, че връх взима хуморът на неговия брат Любо, чиито шеги са някак по-сардонични, задълбочени и безжалостно точни.
Още едно голямо достойнство на „Моят чичо Любен“ е, че разказът е воден от една друга колоритна личност, предоставяща едновременно външен и много личен поглед към житейския път на Любо. Става въпрос за германския син на Джеки Стоев и племенник на Любен – Рей ван Цешау. Родом от ГДР, той сам се описва като плод на “злощастен българо-немски инцидент“ и свързва България с далечни детски спомени. В Германия Рей е фронтмен на култовата рок група Freunde der Italienischen Oper („Приятели на италианската опера“), съживила се след дълга пауза. Съдбата обаче праща музиканта обратно у нас, където той пристига, за да продаде апартамента, който е наследил от българския си чичо.
Обкръжен от зловещите картини и артинсталации в апартамента, заровен в спомени и в огромен по обем видеоархив, Рей ван Цешау търси ключ към разшифроването на личността на чичо си. Търси и истинското завещание, оставено от Любо под формата на някаква недоизказана, но вечна истина за смисъла на създаденото от твореца.
Епизодите с германеца са преплетени с ретроспекции със самия Любен Стоев, който лично е заснел голямо количество материал, а е бил сниман и за друг филм, в който разказва за себе си. Любо е живял в мизерия в апартамента, издържайки се от пенсията си, но някога, преди много години, е пътувал из цял свят, за да събира впечатления за картините си. В Дрезден пък е завършил Художествената академия, макар и отново в мизерия и творческо непризнание. Там обаче е имал и голяма любов, която не е забравила за него.
Художникът години наред върви по своя път, без да открива последователи и почитатели, но може би след смъртта му племенникът ще даде един последен голям шанс на неговите творби – и тяхното значение ще бъде преосмислено. „Моят чичо Любен“ разглежда своите големи теми деликатно и ненатрапчиво, а всеки от персонажите е представен със смес от ирония и съчувствие, с уникален такт и нежност. Някакви неведоми, скрити сили обединяват усилията си, за да ни обрисуват света като общо дело, а художника в него - като човек с просветителска мисия.
Към края на филма нашенските пенсионери, просяци и маргинали, изобразени от Любо, нахлуват в достолепната сграда на Дрезденската галерия, едва свалени от последния етаж на скромния български апартамент. Закарани са геройски до Германия от племенника Рей след 20-часов преход, за да бъдат показани на плахо пристъпващите и маскирани заради коронавируса посетители. Зрителят е оставен сам да долови какъв е смисълът от това изкуство и от един живот, изживян по такъв начин.
Сигурно не всички ще открият какъвто и да е смисъл и някои ще останат с впечатление, че „Моят чичо Любен“ е един безкрайно тъжен филм. Други ще възприемат финала - в който Любо свири въодушевено на акордеон, а аудиторията му се състои от празните седалки в един трамвай - като триумфален хепиенд.
Но едва ли някой ще е останал безразличен към твореца, притежаващ смелостта да се вгледа в хората, от които повечето от нас извръщат поглед.