Новият филм на авторското дуо Кристина Грозева-Петър Вълчанов не е така чаканата трета част от „новинарската“ им трилогия, вдъхновена от реални събития от родния абсурд – учителка обира банка; вместо награда почтен гражданин получава оскърбление, – но черпи от същия извор и се придържа към досегашните си стилистични избори. И в „Бащата“ декорът е съвременна България с тежките ѝ неуравновесености; и тук комичното (слава богу) не спира да се завира в краката на трагичното; за пореден път играе актьорското дуо Иван Бърнев-Маргита Гошева (този път той е в центъра, а тя е само глас по телефона); заглавието пак е ударно, еднословно – като за притча или етюд по тема...

Грозева и Вълчанов обичат разкази с неочакван край и въобще живи, добре снадени сюжети от прецизно обмислени разнообразни части, подчинени на основната задача по начини, които не винаги са очевидни (което и прави гледането им интересно). В тези истории винаги – вече можем да го кажем след третия им пълнометражен игрален филм – има трескаво преследване на цел, до която трябва да се стигне през трънаците на обстоятелствата („откупът“ за спасяване на семейството в „Урок“; часовникът за спасяване на достойнството в „Слава“; бащата в „Бащата“). Това са малки арт екшъни с колкото реалистичен, толкова и иносказателен привкус.

В новата история синът (Иван Бърнев), столичен човек с модерна професия, пристига в провинцията за погребението на своята майка, и от самото начало става ясно, че трудно общува с баща си (Иван Савов), художник от друго време и място. Разликите им са в езика, мирогледа, ритъма, средата, фокуса – всичко. Затова и с тежката загуба всеки от тях тръгва да се справя по различен път: единият се прави, че нищо не е станало, другият се навива, че станалото има специално значение. Не искам да свръхтълкувам, но не мога да не видя под трогателната човещина на тези две реакции и основния проблем на съответните поколения в отношенията им с миналото: едното иска да прескочи в бъдещето, без да е разплело корените на печалното си настояще, другото се е потопило в магическо мислене.

При магическото мислене, грубо казано, човек – от безпомощност, тревожност и липса на ориентир – започва да вярва за утешение в несъществуващи причинно-следствени връзки между себе си и света. То е нещо, в което цяло травмирано общество като българското лесно може да нагази, а и да се удави, докато вместо да се стреми към истина, градивност и солидарност, се лута в самотни срещи с шарлатани, търсене на самочувствие в исторически фантазми, търкане на лотарийни билетчета и поглъщане на параноични имитации на информация. Няма нищо смешно в такъв душевен срив и едно от достойните решения на „Бащата“ е, че се приближава към темата със съчувствие. Колкото повече синът омеква към бащата, толкова повече всички имаме шанс да вникнем в безразсъдствата на средата си.

„От умрял писмо“ на български е леко ироничният израз за „нещо, което никога няма да се случи“ – възрастният човек в „Бащата“ чака точно това и чест прави на авторите, че намират немагичен начин да му доставят „писмото“. Ако трябва да избера една черта от разказването на Грозева и Вълчанов, която особено харесвам, тя ще е именно тяхната готовност да изведат светлото от мрака и да осигурят доза късмет, решимост или внимание на онеправданите в нужния момент (тук включвам и абсурдните подробности, които дават възможност на публиката за бягство в смеха – стихотворната „импресия“ по телефона в „Бащата“ например). Ако пък трябва да посоча това, което конкретно в този филм ми се стори излишно, то би било концентрацията на фоновата враждебност: когато към повсеместната загуба на рационалност и на вкус, действително нужна за даденото повествование, се добавят и посърналата природа, и безразличните полицаи, и пресметливите лекари, и безстрастните сервитьорки, колкото и да съм наясно, че в живота ни често е така, не мога да не го чувствам преувеличено на екрана (тук включвам и неестествено замрелите на много места маргинални персонажи – туристите, които не шукват; хората в околностите на бащата и сина, чиято жестомимика страни от всяка усмивка или сърдечност).

„Бащата“ се състезава с още 11 филма за Кристалния глобус на един от най-достойните европейски фестивали и това само по себе си е признание. Любопитен детайл е, че голяма част от подбраното за големия конкурс в Карлови Вари през 2019-а е посветено на семейните връзки и къде по-обстойно, къде по-косвено касае нелеки отношения на вече зрели хора с техните бащи. Българското предложение досега ми се вижда най-състоятелното и интригуващото в рамките на тази тематика. А „посланието“ в логичния му край ми се струва важно за всички: смисълът не се търси и намира, той се създава.

На 6 юли 2019 г. „Бащата“ спечели голямата награда – Кристален глобус – на 54-ото издание на международния филмов фестивал в Карлови Вари.