Хубавото на ученическите години е тяхната предвидимост. След десети клас идва единайсети, след него – дванайсети. Движението към по-горен клас в общия случай не изисква особени умения или усилия.  Същият конформистки подход вероятно е довел до появата на филма  ХІІ А – своеобразно продължение на предишния ХІ А. Точно както българското образование е обсебено от меренето и непрестанното отчитане на показатели, така и тук някой явно е успял да „отчете“ предишния филм като успех и да убеди рекламодателите, че формулата работи и има смисъл от повторна инвестиция в същия сюжет.

Всички пазим спомени от ученическите години. Тези спомени са „топли“, в смисъл още извикват емоции, не непременно положителни, но силни. Били сме млади, безгрижни и наивни, откривали сме света и сме изпробвали границите на позволеното. Ученическите сюжети ни радват, дават ни възможност за незабавно потапяне в историята, идентифициране с героите и ориентиране кой какъв е. Не пречи и ако още не сме достигнали съответната възраст, тогава с удвоено любопитство наблюдаваме историята и перипетиите на онези, които ни предстои да станем.

И световното, и родното кино предлагат всякакви ученически филми в целия регистър от шедьовъра до посредствеността и от драмата до комедията. Да се сравнява обаче ХІІ А с който и да е филм, правен за голям екран, ще е нелепо и несправедливо. ХІІ А няма намерение да е филм, сравняван с един „Опасен ум“ примерно, или с класики като „Момчето си отива“ и „Вчера“.

ХІІ А се опитва да бъде приятен филм, който забавлява. Спорно е, че успява в тази своя заявка. По-интересният въпрос е дали създателите на филма са имали амбицията да създадат кинематографична творба. Ако е било така, жалко.

Филмът по нищо не се различава от телевизионната ширпотреба, създавана в последно време. Разликата между ХІІ А и телевизионните продукти е, че последните имат ясен жанр и фабула, спазват елементарната, но винаги работеща схема начало-среда-край, която обосновава навързването на епизодите, развитието на сюжета или на героите.

В училище голяма част от преподавания материал бива повтарян, преговарян и ревизиран. Така и във филмите за А-клас имаме една и съща история – млада хубавка учителка пристъпва с идеалистичен плам и плаха усмивка в училището, където първоначално е обект на непровокирана агресия и в учителската стая, и в клас, а после без ясна причина нещата потръгват. Учителката се оказва бивша състезателна танцьорка и това трябва да обясни как буйните, разглезени и невъзпитани ученици се оказват всъщност едни мили деца, на които не са им чужди идеалите и високите пориви. Точно толкова скучно е за гледане, колкото и за изписване.

И в ХІІ А имаме ученичка злобна красавица, също така персонаж, който трябва да играе шута на класа и такъв, който да представя обяснителната линия с реплики като „Оставете го, госпожо, той си е такъв“ или „А този, госпожо, е отвореният“ (ей така за всеки случай, понеже зрителят може и да не се е сетил).

ХІІ А страда от всички детски болести, които родният телевизионен продукт, така и не успява да преболедува: диалогът е насилен и изкуствен от първата до последната фраза (никой, ама наистина никой не говори така). За да предадеш ученическия – и който и да било друг - жаргон на екран трябват и някакви умения. Самоцелното подмятане на „брат“, „човек“ и „секси“  е имитация, а не сказова форма. Липсват динамика и нерв на диалога. Епизодите са немотивирани, механично залепени един за друг.

Публична тайна е, че школските учебници се пишат от академици, които нямат понятие от децата, за които са предназначени творбите им. По време на филма заподозрях, че сценаристът и режисьорката скоро не са виждали отблизо гимназисти. Но изненада! Николай Колев, сценарист на този и предишния филм за А клас, е работил като учител, а докато е писал сценария, даже е „влизал в час“ в две гимназии. Тоест неумело пресъздадените юношески типажи  не са резултат на непознаване на материята, а на неумение да й се вдъхне убедителен екранен живот. Актьорското безсилие и лицедействането, на което разчитат всички участници, се дължи и на слабостите на сценария и режисурата.

Както и в сериалите и тук никой не се въплъщава в роля. Не виждаме героя Х, изигран от актьора У, а примерно Владо Пенев, който играе гадняр или Койна Русева, играеща кучка, или… списъкът може да бъде продължен. Тук виждаме Радина Кърджилова, която се прави на учителка, Мария Каварджикова, която играе майка й (и трудно скрива неудобството от това си участие) и Дарин Ангелов, който го играе физкултурник. Същото се отнася за дебютантите. Разликата е, че телевизионните форми поне имат ясна жанрова определеност – детективска история, лекарски сериал, комедия на ситуациите. При ХІІ А подобно нещо липсва. Ясно е, че ще гледаме нещо, което е разведено с реалността, няма да видим нищо от проблемите на образованието или от реалния живот на учителя или този на поверените му питомци, но все пак е добре да има поне хлабаво придържане към някаква категория. Жанровият корсет би позволил създаването на стегнато, пък било то и семпло съдържание. ХІІ А можеше да е просто един спретнат, посредствен филм с елемент на нещо си, но по-скоро е нищо с елементи на посредственост.

Ако се върнем към паралелите с реалния ученически живот – стига да нямаш някакви много сериозни изцепки, завършването на съответния образователен клас ти е гарантирано. По същия вял начин ХІІ А върви към предвидимата развръзка, в която ще се брои до 12 и ще се вика ура. Кърджилова преминава през филма със смутена полуусмивка и нажалено изражение и почти нищо не я изважда от това й състояние. С будалива гримаса тя търпи обидите и наглостите на питомците, а после към края взема, че заплашва злобната си колега, „че ще й счупи главата“, понеже онази е обидила нейна ученичка. Не става ясно защо се налага да е зарязана от съпруга си – битието й на разведена жена с дете, живееща при свадливата си майка, няма отношение към историята. Съпругът й отсъстваше, тя не се взе с младичкия физкултурник – нещо, което да осигури подобие на фабулна тяга. 

В началото виждаме „модерни“ технологични похвати – съобщенията, които учениците си разменят през телефоните, излизат, докато тече някакъв диалог – о, колко оригинално! Екранът на моменти се дели на две, за да наблюдаваме паралелни действия. Но понеже нищо не оправдава употребата на подобни прийоми, към средата на филма те биват напълно зарязани.

„На фокус са сложните отношения между учители, ученици и родители – тема, която винаги се е радвала на успех в световното кино. Посланието на нашия филм е да обичаме децата си, да ги изслушваме и разбираме, за да станат достатъчно силни и устойчиви да се справят с живота“, заявява в интервю режисьорката Магдалена Ралчева по повод филма.  Но нищо от това не е вярно. Родители и отношения деца-родители във филма напълно липсват, а биха могли да обяснят характерите. Трудно разбираема е и драмата на ученик, който страда, че не може да ходи на училище с хеликоптер. Не разбрахме какво пречупи цинично настроената млада жена с прагматично отношение към живота, кое накара затворения хеви-метъл да излезе от пашкула си, нито нещо обясни защо трябваше да се запознаем със сестра му с вид на порно актриса и гаджето й културист.

За сметка на това разбрахме прекрасно, че Втора английска гимназия „Томас Джеферсън“ – изрично е посочено, че действието се развива там - разполага с модерна, почти луксозна материална база – факт, който несъмнено ще е от полза на родителите на кандидатстващите след 7-ми клас. Изобщо, продуктовото позициониране във филма е така несръчно старателно в желанието си да угоди на спонсора, че по-скоро прави лоша услуга на замесените брандове. Цели сцени са заснети с единствената цел подчертано ясно да се види продукт или марка. Поне става ясно, че в зависимост от набирането на спонсори и спрямо предмета им на дейност, следващия път ще гледаме филм със заглавие Първи курс УНСС, втори курс НСА или пък Четвърти Б.

Ясно е, че филмът не цели възрастовата категория, в която попадам, затова предвидливо си осигурих компанията на тийнейджърка (13-годишна) за прожекцията. Трудно е да караш дете да анализира нещо видяно или прочетено, още по-трудно е ако детето е собственото ти. Все пак успях да науча, че филмът е „приятен“, оценен с 4 от 6, не би го гледала отново и не би дала свои пари за билет. Тийнейджърката изгледа и предходния ХІ А, стигайки до извода, че това е същият филм. Само дето танците са малко по-умели и добре вплетени в историята и учителката (Яна Маринова) се справя по-добре с актьорските задължения.

В истинското училище често казват, че повторението е майка на умението. Но ХІІ А е ясен пример, че училището невинаги има право.