ДОЗА ЩАСТИЕ


от
на г.

ДОЗА ЩАСТИЕ

Не са много българските филми, които избират за свой герой някой, който се бори с голям порок. Повечето предпочетени за главни действащи лица във филмите на съвременна тема далеч не са положителни герои, даже с травматичен уплах се бяга от такива.

Но и на пороците някак не се отдават и посвещават напълно нашите филми - и бързат да потънат в други житейски проблеми от по-хроничен и тривиален характер. Липсата на морал, подлостта, предателството, отказът от всякакви принципи, житейското малодушие и меркантилността трудно се възприемат като основни теми. Вероятно защото крият опасността да вкарат героите в неизбродимите бездни на съществуването, откъдето малцина наши сценаристи могат да ги извадят на повърхността, без да опростяват или драматизират излишно.

„Доза щастие“ подема темата за наркотичната зависимост, но покрай нея прихваща и някои други особености, често и национални - за хората без път в нашето общество, което вече дори не смее да проповядва някакви ценности, а само забрани, от които често стратегически отстъпва.

Историята на героинята, основана на истински случай, терапевтично броди из нечий упадъчен жизнен опит, финализиран обаче с жизнеутвърждаващ хепиенд.

Неученолюбива ученичка попада в ресторант като сервитьорка, както и в лоша компания. Звучи познато, но все пак шефът я избира и за своя съжителка, което я ласкае. И тъй като скъпите дрехи и дъщеря ѝ от предишен брак не са ѝ достатъчни за упование в живота, се обляга на наркотиците. Бившият ѝ съпруг от хипи се е превърнал в богобоязлив евангелист и я е водил на някакви непонятно истерични за нея сборища, което предизвиква истинския ѝ вътрешен и външен бунт. Докато се отдава на наркотиците, мъжете отпадат от живота ѝ като празни спринцовки, а роднините служат за обслужващ медицински персонал на дъщеря ѝ и самата нея.

Когато всички я напускат, освен дъщерята, тя започва отначало. Лечение, образование, работа, успех… Кръгът се затваря.

Междувременно сме се наслаждавали на кадрите с последния ѝ, прекалено безмълвен и драматургично безличен любим (в ролята Димитър Николов). В тези синтетични кадри двамата като Ромео и Жулиета ритуално потребяват дрога, отровата на съвременния свят, за да се самоубият неразбрани и щастливи. Но идилията е нарушена, тъй като дозата не стига и за двамата. Изтерзаното лице на Димитър Николов в образа на спаринг партньора в дозите и любовта все пак участва в едни от най-добре сниманите епизоди във филма – макар че на някои ще се сторят пошли огрените от вътрешна светлина лица на героинята и нейния избраник, когато заедно се унасят близо до смъртта.

Все пак филмът уверено тегли нещата към основния вътрешен мотив на героинята – да избира сама пътя си, напук на своето абсолютно неведение, невежество и липса на всякакъв житейски ориентир, принципи и ценности. Но инстинктивно сякаш, а и драматично, тя се разделя със своя пореден Ромео.

Да повторим пак, че забележително снимани, тези наркотични сеанси придават някакво сияние на образа на героинята, но далеч не са достатъчни за елегичното и катарзисно послание на филма.

В книгата на журналистката Весела Тотева, която е първообраз на „Доза щастие“, страстта към наркотика е описана като най-голямата любов в живота на човек, който никога не е обичал никой друг. Тук прекалено прагматично е следвана фактологията на упадъка, с почти наукообразен уклон. Вероятно от педагогични съображения липсва омаята на истинската драма, съблазънта на позорното падение и всичко изглежда дори някак кастрирано.

Филмът завършва може би иронично с епизода, в който превърналата се вече в известна журналистка героиня разказва съдбините си на същите църковни сборища, от които е бягала в началото. Симпатично, но дали достатъчно драстично и превантивно е въртенето в кръг на героинята, която се връща и да учи, и в църквата, и да стане истинска майка, само след като е била лош пример за всички седем години?

Повечето ни филми за наркомани, които не са много, се основават на истински случаи. Явно киното ни няма самочувствие за друг подход, не е сигурно, че и съчувствието е достатъчно и нелицемерно.

В „Аз, Графинята“ Петър Попзлатев използва за живописна фактура на главната си героиня столичните предания за една нощна героиня на София, известна с острия си език и лидерски качества - Графинята. Бе издадена и книга със същото заглавие, а прототипът скоро след това си отиде след свръхдоза, ругаейки обилно филма или по-скоро показването му на 24 май по телевизията. „Източни пиеси“ на Камен Калев направо изтръгна за малко героя си, художника Христо Христов, от наркотичното му и творческо битие и му даде да изиграе сам ролята си. Не след дълго той също прибегна до свръхдоза, за да сложи рамка на творчеството и живота си. А филмът ще остане с интересното, малко пресилено преплитане на противното примитивно хулиганство на брата на героя, с екзистенциални терзания на баткото, по-терапевтични за близките му, отколкото за самия него.

И в „Източни пиеси“ историята по истински случай мимикрира качествата и недостатъците на самия филм. А извинителна рамка дава окончателната кончина на героите, които някак ги превръщат в класика – повече нищо не можеш да пипнеш по тях или да чуеш от тях като опровержение или възхита.

Подобен, но и посвоему различен, е случаят с „Доза щастие“. По книгата и истинския случай на журналистката Весела Тотева, той услужва на авторите на филма с един хепиенд наготово. Тотева наистина успява да се измъкне след 7 години от живота си от тази зависимост, но малко преди края на снимките на екранизацията, и тя напусна живота.

Някой друг, но не и сценаристите на тези филми, сякаш удобно подлага прелюдии, уводи, а после и епилози на историите, които те се наемат да ни разкажат. Всичко около подобни филми, а и след тях, сякаш гузно делегира, невинаги с чисто художествени средства, съществуването им.

Яна Титова, известна като актриса, прави с този филм с така добре измислено заглавие режисьорския си дебют в дългото игрално кино, по свой сценарий, подпомогната от друг актьор като продуцент -  Алекс Алексиев. За да подплатят още повече искреността на историята, те взимат за главната роля дъщерята на Весела Тотева. Тя чаровно и изкушаващо играе ролята на майка си, а собствената ѝ дъщеря – ролята на дъщерята, която трябва да спаси своята майка, без да я съди или героизира излишно.

Подобно на „Източни пиеси“, и този филм не е прибегнал до държавна субсидия, въпреки че всички бихме предположили, че в графата „значимост на темата“ (една от основните за оценяване на кинопроект) може би щеше да вземе преднина пред много други. За българските филми изборът на герой, тема, конфликт става все по-съдбовен и интересен. Колкото и повече филми да имаме произведени тази година, самото им случване сякаш е една дълга и интригуваща история, на места донякъде спекулативна. Немалко от тях обаче изглеждат като поръчкови.

„Доза щастие“ стана един от най-гледаните български филми за 2019 година, сниман е артистично и някак целеустремено. Но истинската драма е малко далеч. Като далечен фон на всичко прелитат призраци в мизансцена или се застопоряват като сенки неособено драматургично уплътнени образи на хора, които плуват като в свои води в един живот без капка ценности или мотивация. Може би това е основната тема на филма, но никак не личи.  Защото да избегнеш смъртта или пълния провал, за да не се плицикаш по житейското дъно, не е достатъчна мотивация, за да живееш пълноценно. За всекиго, особено за подрастващите, които масово ще гледат този филм, трябва и нещо друго.

Лошите момичета в българското кино ще стават все повече, но ако не са двойкаджийки, както е тук, ако не работят в ресторант или бар, както е и в „Лошо момиче“ на Мариан Вълев, ще бъдат вероятно по-драматични и дълбоки като образи и съдби.

На фона на толкова много филми за наркозависими из чуждите кинематографии, все пак този нов български филм дири своето място с желание, надежда, амбиция. Но изглежда повече като преразказ със свои думи на чужди образи, отколкото като универсално, съдбовно послание за хората, които доброволно, планирано, умишлено, съзнателно или не слизат на дъното.

Във всеки човек, както казва Казандзакис, съществува още един, който винаги протестира и крещи вътрешно, каквото и да прави другият. За така дълбоки човешки пропадания и извисявания не се говори като пред ученици или евангелисти. Готовите поуки всички ги знаем, но протестът, съпротивата, нежеланието да се приемат наготово сервирани, сдъвкани, сублимирани, е страшно сериозна тема.

В „Доза щастие“ липсва гласът на героинята, който подочуваме в книгата на Тотева. Във филма следваме само перипетиите на тялото й и победата на един от вътрешните ѝ гласове, докато другият е цензуриран.