Около престъплението винаги витае някаква тайна. Когато бъде разкрита, често тя отваря само нова бездна от тайни, особено ако престъплението е масово. Иглика Трифонова с няколко от своите филми, които третират престъпването на човешките закони и ред, предпочита да разследва именно тази бездна.

Преди години не харесах документалния й филм „Разкази за убийства” колкото всички други го харесаха, но запомних и до днес една реплика от него. Беше нещо подобно – „Замахнах, но след малко жертвата отново се изправи и аз отново...” Човек, очакващ смъртна присъда за убийството на свой колега, го наричаше така - “жертвата“. След многото разпити и съдебни процеси бе усвоил ужасяващия съдебен жаргон и вече умело и така не на място си служеше с него. Тогава си помислих – ето за такова нещо трябва да направи филм Иглика Трифонова. За това, че престъпникът много по-лесно може да усвои похватите, технологията и прийомите на правовата система и да я използва в своя полза, отколкото съдниците да проумеят естеството на бездънната вина или абсолютната липса и на капка разкаяние.

„Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син” е донякъде именно очакваният от мен филм. С годините Иглика Трифонова задълба все по-дълбоко в темата за трудния и нелек път на истината. Винаги е показвала колко сложна може да бъде тя, но никога не от позицията, че тя не съществува и е относителна. Със смелост и принципност е отстоявала границата между истината и лъжата като реална, постижима и съдбовно необходима.

„Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син“ започва на привидно финален етап от процес на международния съд в Хага - за поредното престъпление на сърбите във войната в Босна.

Сякаш всичко е ясно, като от филм, който сме гледали. Главният свидетел на прокурора, момче от смесен произход, дете на християнин и мюсюлманка, свидетелства срещу обвинения в геноцид сръбски военнокомандващ. Но обвиненият твърди, че е учител в селото, където е станало масовото убийство, а не военен, и въобще не познава момчето. Защитникът, известен адвокат, явно със забележителна кариера в средите си, обаче не вярва на своя клиент. И тръгва да прави свое разследване чак в Босна, където с помощта на пари и връзки узнава факти, способни да преобърнат нещата с главата надолу. Прокурорът, в случая жена, (в „Разследване“ жена беше следователката), също е подвластен на своите човешки трепети и се опитва да разбере каква е ролята на основния свидетел, това тъжно момче, с огромни очи и неясна съдба, и желае някак да му помогне.

Други филми биха свършили тук, но всъщност така само започва цялата история, в която повечето персонажи претърпяват неочаквано и ужасяващо преобразяване. Някои факти и разкрития сякаш разменят маските и преразпределят ролите на всички, а прояви ли някой капка разум или човечност, моментално бива цинично използван. Развръзката на филма е ясна и логична, въпреки че механизмът и сценарият на целия инсинуиран процес остава донякъде обвит в мрачна, но подразбираща се тайна. Европейската правосъдна система, иначе на висше ниво, с голям опит в изобличаването и наказването на масовите зверства и мъчително и нелеко извоюван професионализъм в тази материя, може да бъде безскрупулно манипулирана. Дори уловена в такава смъртна хватка, че единственият полезен ход да е обръщането на гръб на истината, за да се опази въобще механизмът на правораздаване.

Защото въдворяването на някаква справедливост или възмездие в земи на вечна омраза и кръвопролития е превърнато отдавна в машина за пари и перверзно забулване на истината завинаги. Истината не само вече се продава, конвертируема е, видоизменя се и търгува на дребно и едро, тя е и вид стока, която се поднася като лекарство – на дози, често с определена коварна цел. Полуистината царува и ролята на частичната истина в нея е именно да прикрива дълбоката лъжа.

На злото във филма е придадено въображение, сила и зловещ интелект, то е изобретателно и няма никакви предразсъдъци, за разлика от доброто. Злото във филма работи по план, по сценарий, то е гъвкаво и талантливо и се развива, докато доброто се върши по служба и понякога е плод само на амбиция или житейска наивност, а често и бързо се уморява и отказва. Дори всяка проява на естествена човешка слабост влиза идеално в сюжета на палачите и жертвата още по-удобно се настанява в смъртоносния капан. Правосъдието е изтъргувано, съдбата на част от героите е продадена няколко пъти, за да се разиграе вечната драма на Темида, която отново трябва да се направи на сляпа, за да може да отсъди. Цинизмът отново печели пълна победа.

Сюжетът е не просто сложен, но и разигран на няколко паралелни нива. Иглика Трифонова не обича лесните решения или плоските герои, затова терзанията, перипетиите и съдбата на основните участници в този трагически сценарий не са плод на някаква висша справедливост и несправедливост. Персонажите пряко участват в осъществяването именно на тази версия на събитията, която уж е замислена единствено като прикритие, но се разиграва съвсем реално с тяхната неосъзната или напълно осъзната вина.

Филмът е по истински случай и слага точка на историята със заключителния надпис, че селото, в което са избягали майката и бащата на момчето-свидетел, е обезлюдено. Този надпис се появява върху кадъра на пренаселен старчески дом с идиличен пейзаж, където бащата на героя адвокат от Швеция прекарва сенилните си старини в самотно безумие…

Копродукция на три държави – България, Холандия, Швеция, „Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син“ не само е на европейско ниво, но и повдига разговор за европейската правосъдна система и ролята на всеки човек в нея, най-вече на висшите функционери. Филмът ни връща към онези смели и тягостни киноопуси за италианското правосъдие през 70-те, оставили толкова рани, отворени и до днес.

Актьорите от висок международен ранг, както и нашите, българските, режисьорката сплита умело в триезичния филм и поведението им е естествено и непринудено, характерно за отдавна градения й почти документален стил на киноразказ. Филмът имаше висока международна поддръжка още на ниво проект и безспорно доказва развитието и успеха на личната формула за кино на режисьорката – с овладяна емоционалност и хладен ум да се хвърля в най-дълбокото с трудни, сериозни и значими теми. За войната в Босна сме гледали много хубави филми, но повечето наистина са свършвали там, където този филм започва. Той отива по-далеч, ровейки в травмите на времето ни и давайки свое обяснение и подход за познание на всичко, което ни се случва.

И да остават някои тайни скрити, основното сякаш е ясно – „жертвата” отново е дадена. А ние отново ще казваме „жертвата“, както в документалния филм на Трифонова престъпникът наричаше убития от собствените му ръце човек.

Самата режисьорка определя филма си като разказ за едно жертвоприношение.