Най-новият филм на Иглика Трифонова е една градация от монолози, изненадващо искрени, на шепа герои, потънали дълбоко във вътрешния си съкровен свят. Въпреки това, те се опитват да помогнат и на другите, а някои дори успяват.
Това не е преднамерено търсено като благовидна развръзка, доколкото на част от героите им се вменява като служебно задължение да са в помощ – на психолога на болницата, в която се развива действието, и на двама негови стажанти.
Въпросът е точно в това, че филмът разполага с по-малко от десетина герои, които кръжат или кръстосват тази болница, мярват се и в асансьора, но за съжаление не засядат там, за да си изяснят нещата и излеят душата. Не, те се гонят по стълбища, кабинети, болнични стаи и други отчайващо студени и обикновени пространства и рядко застават един срещу друг, лице в лице, без единият да избяга или да иска да го направи. Желаят да си помогнат и същевременно сами избягват помощта, която им е нужна. Самоизолират се толкова повече, колкото са принудени да обитават това ужасяващо общо пространство, легло до легло, стая до стая, кабинет до кабинет, глава до глава в асансьорите.
Но всеки от тези герои си е изградил някакъв ефимерен свят, който го държи изправен само за пред другите. Психологът тича сутрин за здраве в гората, за да постигне душевно равновесие и издържи работния си ден, преминаващ в разговори с болни, които не го искат и уважават, и студенти, които не му вярват - колкото и премерено, но не дълбокомъдрено да им говори. Портиерът на болницата си е направил гора от саксии на балкона вкъщи, а цял ден стои налудничаво ухилен като селски идиот на портала в опит да контактува с нервните, ядосани и изплашени пациенти. Смъртноболната от рак е агресивна, а младият самоубиец съвсем се е изключил от света в някакво сякаш оправдано безмълвие. Добрите хора се чувстват безпомощни, силните - слаби. Тук сякаш само бог може да се намеси и помогне, или поне някой добър драматург.
И тогава, след като асансьорът така и не засяда, за да събере героите, на неопитната млада стажантка й хрумва идеята да събере нарочно двама от най-отчаяните пациенти. Изведнъж и останалите герои подемат интуитивно идеята и всички заедно правят една малка стъпка напред. Съществена, но много малка.
Непретенциозно, с премерени, но не парадни реплики, с точно подбраните, искрени думи при преките обръщения към камерата на част от героите, „Асансьор за пациенти“ определено печели от второ гледане. Тогава по-невидимите нишки на сюжета, всъщност здрави и обмислени, доставят и по-голямо удоволствие, а изповедите губят относителността и условността си.
Но и едно гледане е било достатъчно, за да спечели филмът наградата на публиката от София Филм Фест. След това излъчванията му по кината вървяха едновременно с премиерата му на телевизионния екран, нещо на което досега не сме били свидетели. По този начин авторите му демонстрират доверие към зрителя, че ще разбере и оцени в необходимата за това самота. Защото сдържано, хладнокръвно, но доста откровено, „Асансьор за пациенти” пори в деликатна и отдавна зарязана от нашето кино посока – доколко всички сме на нокти, а животът и психиката ни се държат на косъм, който понякога трябва да бъде скъсан.
Изглежда всеки се е спасил поединично, ала повечето сме неизлечимо, но прикрито болни, особено тези, които не си го признават и съзнават. Може би с право, тъй като лудницата, в която живеем, е пълна повече с хирурзи на щат, отколкото с лечители като душевна нагласа, а абсолютната безпомощност при беди и нещастие е констатирана като вид социална болест. Така без претенции за апокалиптичен прелом, филмът си намира свои дълбочини, в които безстрашно се спуска и изследва.
Иглика Трифонова си е извоювала правото филмите й да бъдат възприемани сериозно и с внимание. Тук лаконично, в рамките на едва 89–те минути екранно време, тя използва уместно опита си на документалист, внушавайки усещането за автентичност и истинност. Ясно, стилно и категорично филмът не ни позволява да го подценяваме, въпреки че ни сварва леко неподготвени за разговор, който обикновено избягваме да водим. Най-много би му прилягал този ред от песента на „Нова генерация“, която звучи от екрана:
Балерини във балета редактират своя танц.
“Моля ви, играйте честно! Знам, че няма да е лесно!”
Обикновено филми, които не търсят лесните пътища, са по-полезни за зрителите, не за авторите. За авторите са риск.
Във времена, когато депресията е третирана единствено като болест, а не като нормално или разбираемо временно състояние на човека, авторите си избират герой психолог. Но само за да натъртят отново, че територията на изкуството и неговите огромни възможности за кротка утеха и осъзнаване, а не за развлечение, са непокътнато неограничени.
