Филми / Автори
Рой Андершон

ВЕНЕЦИЯ 2019: ОТНОСНО БЕЗКРАЙНОСТТА


от
на г.

ВЕНЕЦИЯ 2019: ОТНОСНО БЕЗКРАЙНОСТТА

Пет години след първия шведски „Златен лъв” (2014) за „Гълъб, кацнал на клон, размишлява за битието” неговият режисьор Рой Андершон отново се състезава за най-високата награда с „Относно безкрайността”. Очакванията бяха заслужено повишени. Уви, разочарованията надделяха. Наследникът на Бергман се връща във Венеция със своето гротескно метафорично и експериментално кино.

Филмът започва с посвещение на Джакомо Леопарди и неговото стихотворение „Безконечното” - възрастна двойка гледа панорамата на град от хълм. „Вече е септември” е първата реплика на наблюдаващата идването на есента жена. Навързват се други сцени и герои: жена чака мъжа си на гара; родители пред гроба на сина си; мъж среща бивш съученик, направил по-успешна кариера от неговата и обладан от завист; летяща двойка гледа разрушения от войната Кьолн - ”беше хубав град”, потвърждава тъжно разказващият глас; има го дори и Хитлер на вратата на бункера си, поздравен от изморените и неможещи вече да го търпят подчинени; минава и Христос с кръста си, поел по стръмен път в някой град пред очите на неразбиращи го хора; зъболекарски кабинет, където пациент не иска упойка и изнервеният зъболекар го напуска и отива да пие в бара чаша вино; свещеник, изгубил вярата си и вкопчен в бутилката, се допитва до психоаналитик какво да прави, докато онзи бърза за автобуса, че е дошъл краят на работното му време; момичета танцуват без особен повод; жена със счупено токче; мъж, който държи парите си под дюшека. И толкова още други персонажи, които според Андершон разказват абсурдите на живота и безкрайната несигурност. Неслучайно режисьорът влага в устата на двама млади студенти диалог за първия закон на термодинамиката, предполагащ техни сюрреални срещи след смъртта им под друга форма.

Понякога става дума за кратки сцени, друг път (както със свещеника) героите се повтарят. Различните епизоди са калейдоскоп от преживявания, усещания, мечти, кошмари, дребни всекидневни случки. Външно няма разказвателна логика, но това е идеята, че случайността доминира над всичко. От един кадър в друг Андершон поставя на пръв поглед измислени ситуации, но после разбираш, че и в живота се редуват смях и плач, надежда и отчаяние.

В „Относно безкрайността” Андершон продължава разсъжденията от предишния си филм за целта на съществуването. Трагикомичното според него е в начина, по който се надпреварваме и блъскаме да придадем на всичко смисъл. Тук тонът е още по-мрачен.

Режисьорът експериментира с нови решения за сложните си идеи. Вмъква женски задкадров глас, който обединява различни ситуации и започна с „видях един мъж...” или „видях една жена...” Ефектът от него леко противоречи на целия режисьорски стил. Обсебен от неподвижния кадър Андершон настоява за абсолютна обективност на снимането. Гласът обаче, който разказва видяното като свидетел, вече го преобъща в субективност. Филмът е верен на тази находка.

Когато се говори за киното на шведа, често се употребява израза tableaux vivants - редуващи се неподвижни сцени, заснети със статична камера, без никакво движение. В новата му творба tableaux vivants са по-скоро диорами, в които житейските сцени - сюрреални, драматични и привидно незначителни, извеждат докрай идеята му. Движението на камерата се ограничава само в панорами. Една от най-впечатляващите е полетът над руините на Кьолн. Анти-разказвателно не винаги означава анти-лирично.

Наклонената камера загатва за тревожност. Постига се чувство за клаустрофобия - всичко изглежда измислено, фалшиво, всеки епизод е монотонен и потискащ. Изображенията често говорят вместо аскетичните персонажи, способни все пак да си разменят някои реплики в комичен стил. Използваният черен екран разделя тази театрална трагикомедия на глави. Често героите използват сцената, ограничена от кадъра, за да влязат или излязат от екрана. И когато всички изчезват от играта, зрителят остава насаме със себе си. Пред него е празният път, очертан от автора, който се слива с безкрайното.

Казва се, че големият режисьор прави винаги един и същи филм. Фраза, която точно описва киното на Рой Андершон. „Относно безкрайността” се доближава до предишния филм на режисьора по стил, но се различава като тематика. Тук преобладава идеята за човешкото съществуване като противоречие и непрекъсната промяна. Засилена е и критиката – човешка, историческа, социална, към Швеция. Страната е представена като безмилостна, студена, егоистична, затворена. Тя се люшка, изгубила е вярата си и не знае как да си я възвърне. Усеща се изоставена и безнадеждна.

На ръба на антикинематографичното, филмите на Андершон през годините доразвиват неговия стил. Гротеската от вчера днес потвърждава неуморимото желание на режисьора да не прави компромис с нея, а и със себе си. Езикът на „Относно безкрайността” успява все пак да изненада.

Сянката на повторяемостта обаче е надвиснала над филма. Прокрадват се малко износени разсъждения, дори и цветовете са идентични. Творбата е освежена и от тънки похвати, но преобладава чуството за умора. Усеща се известна нестабилност, на места липса на вдъхновение, неяснота на намерения. Въпреки това забележителната ирония спасява филма, който, без да е банален или незначителен, не е на нивото на предишните филми на автора.