Филми / Автори
Хирокадзу Корееда

ВЕНЕЦИЯ 2019: ИСТИНАТА


от
на г.

ВЕНЕЦИЯ 2019: ИСТИНАТА

Японският режисьор Хирокадзу Корееда е познат на Мострата във Венеция. Още с първия си пълнометражен филм „Илюзии“ (1995) той печели „Озела” за най-добър сценарий и най-добра операторска работа; после се завръща и с „Третото убийство” (2017). Третото му участие е след миналогодишната „Златна Палма” в Кан за „Джебчии”. „Истината” е първата творба на Корееда направена извън родината му.

Фабиен (Катрин Деньов) е френска филмова звезда, заобиколена от мъже, които я обичат и ѝ се възхищават. Когато публикува автобиографията си „Истината”, дъщеря ѝ Люмир (Жулиет Бинош) се завръща в Париж от Ню Йорк със съпруга си (Итън Хоук) и дъщеря си за нейната премиера. Срещата между двете се превръща в сблъсък: на повърхността излизат недоизречени неща, уреждат се сметки.

„Осмелих се да заснема първия си филм извън Япония, признава режисьорът, на език, който не е мой и с изцяло френски екип, само защото имах голямото щастие да срещна актьори и сътрудници, които желаеха да го осъществят с мен. Исках да направя не само сериозна, но и лека творба, в която драматични и комични тонове да съжителстват, както се случва в реалния живот. Какво превръща една фамилия в семейство? Истината или лъжите? И какво да изберем -жестока истина или сладка лъжа?“

Фабиен е актриса със славно минало и почитано настояще, уважавана от пресата и колегите си, стигнала до момента, в който вече не трябва да се пита дали да мълчи, или не. Със сигурност не е жена, която поставя ролята на майка над кариерата. Люмир, сценаристка, е възмутена от премълчани, изопачени или лъжливи събития и хора в книгата на майка си, както и от професионалния ѝ цинизъм. Преди всичко я дразни отсъствието на колежката и приятелката Сара, която загива трагично преди много години и с която някогашното момиченце Люмир прекарва част от детството си. „Аз съм актриса, не съм длъжна да казвам истината“, се защитава Деньов пред Бинош, които за пръв път си партнират. Фабиен е жлъчна, завистлива и безпощадна и към настоящите си колеги, с които дели сцената и екрана. Люмир също укрива своето минало на не особено успяла сценаристка, а и настоящия си живот в Ню Йорк - съпругът ѝ е фалирал второстепен актьор, посягащ и към наркотици, а бракът им едва се крепи. 

Около разкошната Фабиен се въртят всички останали линии и герои. Корееда с удоволствие си играе на французин. Той е и сценарист на тази остроумна комедия с често блестящи диалози. Свежест и хумор населяват разказа и по този начин запълват надвисналото усещане за празнота. Да останеш на повърхността за Корееда обаче не е повърхностност. И дори не е лекота. Лекотата и дълбочината при него се смесват по особен начин.

Както винаги, режисьорът започва да разказва с максимална простота, дори наивност, постепенно действието се усложнява и придобива все по-дълбоки нива. Сякаш за помирение, майката моли дъщеря си да допълни сценария на филма, който в момента снима. А той е за актриса мит във френското кино. Така се появава и филм във филма, където често излизат скритите неща от реалния живот на двете героини. В кадър се появяват плакати с истинските филми на Катрин Деньов, чиито заглавия са променени с по една-две думи. Корееда се заиграва остроумно, но и се прекланя пред актрисата, която играе и собствения си мит. Слага в устата ѝ мнения за нейни колежки и особено се забавлява на гримасата на Деньов, когато се произнася за Брижит Бардо. Същата Брижит Бардо, която през 1960 г. прави ... „Истината” на Анри-Жорж Клузо, един от най-големите успехи в кариерата ѝ.

Корееда няма как да пропусне и любимата си тема за децата и в малката хитрушка, дъщерята на Люмир, се вижда продължение на бабата. Така трите възрасти на жената са обиграни. А мъжете - бивши, настоящи, любовници, пристигащи или заминаващи си, са леко глуповати и на тях режисьорът гледа с присмех.

Забавлението на зрителя продължава до момента, в който той се усеща, че основният недостатък на филма е в своеобразно déjà vu - усещането за познатост и повторяемост. Словесните престрелки и взаимни упреци между майка и дъщеря са много по-истинни в „Есенна соната” на Ингмар Бергмар, например.

Корееда се отнася към толкова износената тема с похвална лекота и продължава да припокрива измислици и реалност. Липсва оригиналността на погледа му, някакъв обрат, който да те хване за гърлото. Майка и дъщеря някак си недопустимо се помиряват, образите се изравняват. Катрин Деньов стои добре на екрана, но именно стои, вече не се превъплъщава в онази Актриса, която помним от половинвековната ѝ кариера. Жулиет Бинош е далеч по-убедителна и защитава наистина героинята си, взривява се на моменти.

Корееда кара зрителя да се усмихва и води към финал, в който вече никой не е себе си и всеки рецитира собствения си живот, вярвайки, че го преживява. Истината е в меланхоличната красота на парижката есен, с която започва и завършва „Истината”. Растителността на градината се променя неусетно с наближаването на зимата, златистият цвят придружава майка и дъщеря и обагря този момент от тяхното съществуване. Мечтата на зрителя Корееда да надхвърли себе си след „Джебчии” така и не се осъществи.