ТРИ ЕТАЖА


от
на г.

ТРИ ЕТАЖА

Точно 20 години след „Златната палма“ за „Стаята на сина“ (2001) Нани Морети отново се състезава за нея с 13-ия си игрален филм „Три етажа“. Междувременно в конкурса в Кан той представя и „Имаме папа“ (2011) и „Майка ми“ (2015), а през 2012-а е и председател на журито на един от най-престижните фестивали. Французите определено си го обичат и ухажват. Техните чувства, както и многоминутните ръкопляскания след прожекцията на „Три етажа“ през юли накараха режисьора да повярва, че може да повтори успеха си. И само пòказа на филма по екраните в родната Италия, както и хладните, дори напълно отрицателни критики на сънародниците му, го отрезвиха от еуфорията. „Три етажа“ не оправдава очакванията за успяла творба.

За пръв път Нани Морети поставя филм по неоригинален сценарий. Заедно с Валия Сантела и Федерика Понтремоли той прави свободна адаптация на едноименния роман на израелския писател Ешкол Нево. Може би и заради това „Три етажа“ изглежда като някакво чуждо тяло във филмографията на режисьора. Три отделни истории в Тел Авив са пренесени на три етажа в блок в Рим. Събитията следват дълъг период (заснети в три различни момента, на всеки пет години) от битието на жителите им. Три тричленни семейства, всяко „нещастно по свой начин“, ако се заиграем с Лев Толстой, с по едно дете на различна възраст - новородено, момиченце, младеж.

На първия етаж живеят Лучо (Рикардо Скамарчо), Сара (Елена Лиети) и седемгодишната им дъщеря Франческа. В съседния апартамент са възрастните Джована (Анна Бонаюто) и Ренато (Паоло Грациози), които често гледат детето на Лучо и Сара. Една вечер Ренато, на когото е поверено момиченцето, изчезва с него за дълги часове. Когато двамата най-накрая са намерени, Лучо се усъмнява, че нещо ужасно се е случило с дъщеря му. Страхът му се превръща в кошмар.

Моника (Алба Рорвахер) обитава втория етаж. Тя се бори с първото си майчинство. Съпругът ѝ Джорджо (Адриано Джанини) е инженер и прекарва дълги периоди в чужбина на работа. Моника води тиха битка срещу самотата и страха някой ден да не стане като майка си, приета в психиатрия. Джорджо разбира, че вече не може да е далеч от жена си и дъщеря си. Но може би е твърде късно.

Дора (Маргерита Буй) е съдия, подобно на съпруга си Виторио (Нани Морети). Те са на последния етаж от 30 години заедно с двадесетгодишния си син Андреа (Алесандро Спердути). Една нощ момчето, пияно, смазва и убива жена. Разстроен, той моли родителите си да го извадят от затвора. Те са неспособни да слушат чувствата на младежа. Виторио смята, че синът му трябва да бъде осъден за това, което е направил. Напрежението между баща и син расте, стига се до окончателен разрив между двамата. Виторио принуждава Дора да направи болезнен избор: или той, или синът им.

Възрастните герои никога не остаряват физически за тези десет години, те са непроменяеми, когато всичко наоколо се променя, а само момичетата растат (изиграни от различни актриси в различните етапи на историята), с изключение на младежа Андреа (винаги актьора Спердути).

Нани Морети адаптира книгата на Нево и трите отделни сюжетни линии в нея стават една история с различни истории вътре в нея. Родителство и чувство за вина, отговорност и последици, произтичащи от нашите действия, са темите, около които се върти филмът.

Понякога тромав и схематичен, на „Три етажа“ липсват основни елементи, отличаващи всяка предишна творба на Морети - внезапното откритие, емоционалната спонтанност, хумор. Присъщата на Морети ирония тук отсъства. Тя е изместена от страха на Лучо и Сара, че дъщеря им е изнасилена от стария съсед, или пък от този на Моника да не изпадне в депресия като майка си. Неслучайно ѝ се привижда черна врана на масата в празния апартамент. Трите истории се преплитат и рисуват свят, неспособен на щедрост, убеден в собствената си сигурност, който Морети показва, стигайки до абстрактност. Неговото разочарование се показва в цялата му мрачност.

Когато колата на пияния и разглезен син на Дора и Виторио се врязва в първия етаж, тя обръща съдби и обърква етажи. Инцидентът има преки, косвени и далечни последици. Неспокойните жители, разтърсени до основи, са принудени в епилога да напуснат комфортните си апартаменти. Филмът представя дрогирани бащи, неверни или отсъстващи съпрузи, твърде много влюбени жени, момичета без надзор.

Морети наблюдава три семейства, които се борят с болка, траур, отговорност, и умножава гледните точки и характерите. Той по-скоро припокрива, отколкото свързва съдбите на главните герои. Техните действия са подредени едно върху друго, като етажите на блока. Режисьорът губи контрол и лекота. Зрителят е объркан. Обитателите на трите етажа са олицетворение на цяла Италия, с нейната политическа и морална криза.

След години отсъствие в търсене на сюжет Морети прави филм, който носи в себе си излишък от сюжет. „Три етажа“ се върти около измерението на травмата, която от разказвателна гледа точка е изключително интересна поради сложната обработка на спомените. Тази обработка обаче става механична и леко неуловима, немного прецизна и поради избора на повествователната елипса - филмът продължава на блокове от 5 години, през които се прескачат важни неща.

Сценарият на Нани Морети вярно възпроизвежда фактите, разказани от Нево в книгата, но без удоволствието да „чете“ между редовете, да дълбае в мотивите на героите. Има показ на събития, а не анализ защо те се случват. Това само обеднява филма.

Наемателите на сградата се „обуржоазяват“ в момента, в който камерата обхожда домовете им, където детайлите на обзавеждането определят или загатват за техния социален статус. Той обаче по никакъв начин не участва активно във филма. Има неподвижна камера, „инертна“ игра (героят на Морети неволно предизвиква смях, за съжаление, на няколко места). Реакциите на главните герои, гневни или болезнени, само се намекват или неудобно тълкуват. Почти всички събития, независимо от адекватността на участващите герои и определените им диалози, са изключително подчертани. Сценарият не е в състояние да ги характеризира. Липсва център, ядро, посока.

„Три етажа“ е анонимен и студен. Стилистичният избор на Морети предполага еднаквост на стила между различните епизоди, сякаш те имат един-единствен разказвач. Най-дълбоко те хваща обаче драмата на семейството съдии. Сред актьорите особено се открояват като баланс, мярка и резултат Елена Лиети (Сара) и Маргерита Буй (Дора), филмовата съпруга на Морети, която контрастира героя му като поведение.

След края на филма се питаш трябваше ли Нани Морети да ни катери по три етажа, когато можеше да се спре само на един - този със съдиите, който безспорно предлага най-добри възможности за доразвитие? Щеше да стане филм в стила на един от най-обичаните и хапливи италиански режисьори. Жалко.