Какво си мисли детелината, преди да бъде изядена от коня? В „Мълчаливият приятел“ на Илдико Енеди не получаваме отговор, но с течение на филма ни се приисква и ние да се сприятелим със стръкче здравец, да споделим цигара с вековно дърво или просто да поседнем на пейка в парка, ей така, без да бързаме за никъде. Е, всъщност бързаме – да си полеем цветята веднага след прожекцията, ако случайно сме забравили, подтикнати от смътното усещане, че ни гледат укорително с малките си листенца.

Свикнали сме да мислим за технологиите и природата като за противоположности; за човешкото като за изкуствено, а светът на растенията – естествен. Енеди не следва този модел и вместо да противопоставя, подсказва, че технологиите могат да бъдат просто инструмент, с който да се опитаме да намерим общ език с природата. Това се опитват да постигнат героите във всяка от трите сюжетни линии – те са едновременно преводачи и изследователи, но и обект на изследването, защото няма как да опознаем околния свят, без да разберем на първо място себе си.

Разположени в диапазона от малко повече от век, историите се развиват под зоркия поглед на вековна гинко билоба, засадена в университетската ботаническа градина в древен германски град. Навярно въпросният мълчалив приятел от заглавието, тя е постоянно присъствие, нещо като разказвач, но за разлика от къщата в „Сантиментална стойност“, никога не проговаря с човешки глас. Това обаче не отказва невролога Тони Уонг (Тони Люн Чу-Уай) от желанието да установи когнитивна връзка и някаква форма на общуване с него. Заседнал в университета с настъпването на пандемията през 2020 г., единствено в компанията на неприветливия пазач на сградата, той усеща необяснима притегателна сила към дървото и решава да се опита да приложи своите мозъчни изследвания и върху растителни организми.

Самотата и нуждата от контакт се простират отвъд лимитите на човешкия свят и в историята на Грете (Луна Ведлер). В началото на миналия век младата студентка по ботаника се сблъсква със сексизма и снизхождението на научните среди. На приемния ѝ изпит университетската комисия ѝ задава единствено въпроси за размножаването при растенията с идеята да ѝ отправи засукано инуендо. Решителна и любопитна, Грете не се оставя на опитите да бъде унижена и става първата жена, приета в университета, но не след дълго заради недоразумение и предразсъдъци се оказва принудена да търси подслон и работа. Така се хваща да чиракува във фотографско ателие и преоткрива независимостта си и красотата в собственото си тяло.

Третата сюжетна линия е тази на Ханес (Енцо Брум), студент по литература през 70-те, който се сближава с момиче от биологическия факултет (Марлене Буроу). Ханес не е почитател на цветята („Да си растат, където си щат“, небрежно свива рамене той) и първоначално е незаинтересован от любителския експеримент на момичето върху здравеца, който тя отглежда на прозореца си. Впоследствие осъзнава, че макар хората да сме твърде различни от растенията, можем да се досетим какво усещат и дори да изградим нещо като приятелство. Все по-привързан към здравеца, той започва да вижда колегите и приятелите си като също толкова чужди.

Подходът на Енеди към киното е силно интуитивен, комуникирайки идеите си със символи, но и с много чувство за хумор, доброта и човещина. И нещо повече – тя разчита на нашата интуиция и се стреми да ни въвлече в естествените връзки между герои, сюжети и послания. Умерено съзерцателен, филмът не уморява зрителя с дълги кадри, нито го дезориентира с резки преходи. За „Мълчаливият приятел“ режисьорката си сътрудничи с монтажиста Карой Салаи, с когото работи и по „За тялото и душата“ и „Историята на жена ми“, затова не е чудно, че и тук сцените са точно толкова кратки, колкото е нужно, ефективни и асоциативно свързани помежду си. Енеди подхвърля цитати от Рилке и Гьоте в един сюжет, за да ги видим по-късно отразени в друг, показва ни дадена концепция, за да я чуем по-късно, изказана от друг герой. Същото прави и с геометрични формации, които препращат към части от човешкото тяло – корени като неврони, мъхнатото стъбло на мак като настръхналите косъмчета по врата на влюбен младеж. Звуковото оформление също създава съпричастност с природата, прави растежа и движенията на растенията осезаеми и ги доближава до тялото и неговите процеси. Музиката на Габор Керестеш и Крищоф Келемен е нежна, хармонична, с плътни цигулки – възможно най-аналогова, изсвирена от инструменти, самите те направени от дърво, но и с някои електронни намеси.

Операторът Гергей Палощ се възползва от флуидността на материята и начина, по който се движат или рефлектират различните повърхности и обекти. В историята на Грете подхожда графично, постоянно търси интересни текстури в обстановката и ги обживява със светлини и сенки. Този сегмент от филма е заснет изцяло в черно-бяло на 35-милиметрова лента, докато за сюжета от 70-те е използвана 16-милиметрова камера с характерния за времето шум и със засилени зелени и виолетови нюанси. Тук Палош снима живописно, като отново набляга на ролята на светлината, този път по-скоро в създаването на сложни цветове и дълбочина. Съвремието е заснето дигитално, като живописта присъства по сходен начин, а природата нахлува в човешката среда през отражения в прозорци, сенки, отблясъци, дори от екраните на компютрите. Композиционно всеки кадър е внимателно премислен с изключителен усет за силует и осветление и ясно разбиране на формата. Техническото разнообразие е допълнено от таймлапс на поникване на гинко растение, който рамкира филма в началото и края му.

Този забързан растеж допълва тезата за субективността на времето, изказана многократно във филма. В разговор между Тони и ботаничката Алис Соваж (Леа Сейду) става въпрос за срамежливата мимоза, която моментално реагира и се свива при докосване – едно от малкото растения, чиято реакция можем да преживеем непосредствено. Тук изплува концепцията за времето като декодер за мисловния процес на всяко същество и арогантността на човека, който гледа на себе си като на мерило за интелигентност. Възприемаме организмите, които ни отвръщат в разбираемо за нас темпо, за интелигентни, защото имаме обща база за взаимно разбиране и сходна основа за тълкуване на света. За едно вековно дърво три поколения хора са също толкова нищожни, колкото за нас – животът на една тревичка. Дали обаче дървото ни мисли за хаотични, трескави, мимолетни? Енеди ни намеква, че какво (и дали) си мисли то, няма никакво значение – ключовото е какво искаме да вярваме, че чувства, и героите ѝ избират да си го представят като приятел, неподвижен спътник и пазител.

Всичко това може да звучи прекалено амбициозно, но в „Мълчаливият приятел“ се съдържа много мъдрост без претенция за такава. С филма си Енеди прави това, което Олга Токарчук постига с книгите си – да ни направи малко по-емоционални, по-нежни и да ни напомни да използваме сетивата си, докато се движим стремглаво през света заедно със стрелата на времето. В устрема си поне можем да се сещаме да поглеждаме в краката си, за да не смачкаме някоя теменужка.