Страхът, вълнението и адреналинът са задължителни съставки за успешното хорър кино, но малко почитатели на жанра биха заменили реалния живот със слашър филм наяве. И въпреки това има нещо примамливо в тръпката: гората сияе, сякаш невидими прожектори къпят дърветата в кървавочервена светлина. Винаги си на крачка предимство пред убиеца, чиято сянка току се мярка между стволовете само за да изчезне за малко и да изскочи пред теб, когато най-малко очакваш. Трънаци драскат полуголото ти тяло, бедрата ти, босите ти стъпала. Викаш за помощ, но никой не се отзовава – приятелите ти или спят дълбоко, или преследвачът ги е спипал преди теб. Тъкмо да помислиш, че ти е изгубил следите – острие проблясва в мрака и се спуска рязко, преди да успееш да изкрещиш.

Тази малка лична алтернативна вселена на риск и екстаз е напълно безопасна. „Ако започне да ти се струва прекалено истинско, винаги можеш да го изключиш“, чуваме на няколко пъти в „Тийнейджърски секс и смърт в лагер Миазма“ на Джейн Шьонбрун – заглавие също толкова прелестно абсурдно и максималистко, колкото и самият филм, който тази година откри програмата „Особен поглед“ и взе „Куиър палмата“ в Кан. Всъщност няма особена опасност да се оплетем между реалността и фантазията. Действието се развива по логиката на сънищата, а свръхнапудрените специални ефекти дори за миг не ни оставят да забравим, че гледаме филм: CGI залези се редуват с анимирани на ръка снежинки, практически трикове и смела цветова корекция.

Това е идеята – Шьонбрун, едновременно режисьор и сценарист на филма, се заиграва с попкултурните феномени от своето детство и изследва начините, по които индивидуалността може да бъде формирана и осъзната чрез киното, телевизията и интернет, без да се опитва да ни убеди в истинността на нищо освен на собствената си субективност. В този смисъл „Тийнейджърски секс…“ е своеобразен хибрид между предишните два филма на Шьонбрун – „Видях светлината на телевизора“ и „Всички отиваме на световното изложение“ (в който за пръв път се появява мотивът за желанието да трансформираш живота си в хорър филм), но този път пренася фокуса от джендър идентичността към сексуалността, желанието и творческата свобода.

„Тийнейджърски секс…“ е обяснение в любов към филмите, които приютяват самотниците и неразбраните на сигурно място в лъжовната опасност от вътрешната страна на екрана, където наивно „ужасяващите“ сюжети изглеждат по-примамливи и приветливи от реалността. Крис (Хана Айнбиндър) е амбициозна млада режисьорка, чийто дебют (описан като „Психо“ от гледна точка на завесата за баня) е пожънал голям успех на премиерата си на фестивала „Сънданс“. Сега Крис е натоварена с нелеката задача да заснеме модерно продължение на „Лагер Миазма“, загиваща фиктивна хорър поредица от 80-те. Въпреки първоначалната си слава филмите страдат от лоша репутация поради трансфобска сюжетна линия, свързана с главния злодей. Продуцентите разчитат на Крис, която е открито ЛГБТИ+, да спаси положението и да създаде нова, политически коректна версия на антагониста.

Режисьорката решава да посети звездата на първия филм от поредицата Били Пресли (Джилиън Андерсън), която днес живее в изолация в изоставената филмова локация на въпросния лагер, и да ѝ предложи участие в продължението. Пресли се е оттеглила от киното веднага след ролята си в „Лагер Миазма“ и живее отшелнически, носи ѝ се слава на престаряла примадона като Норма Дезмънд от „Булевардът на залеза“. Оказва се, че актрисата е благоразположена, макар и особнячка – къщата ѝ прелива от сувенири и рекламни материали на филмите, включително статуя на убиеца Малката смърт в реален размер. Въпреки странностите ѝ между двете жени разцъфва необикновена връзка, която пренася киното от екрана в реалния живот – или обратното, в зависимост от гледната точка.

Шьонбрун изобщо не се притеснява да се пошегува със себе си чрез Крис и нейната ситуация. Подобно на героинята си, небинарният режисьор коментира и интерпретира проблемите на куиър общността с емпатия и хумор във филмите си, които впрочем също дебютират на „Сънданс“ с голям успех. Метасюжетът е подкрепен с дебел пласт самоирония, но вместо просто дисекция на жанра Шьонбрун прави дисекция на сексуалността и самосъзнанието, без да пести препратките към обширна палитра от хорър класики – от „Петък 13-и“ до „Туин Пийкс“ и творчеството на Дейвид Линч като цяло. Епизодичната роля на Патрик Фишлър е директно намигане към киноманите, които моментално биха го разпознали от емблематичната сцена с него в „Мълхоланд Драйв“. Крис също разклаща (но не чупи напълно) четвъртата стена, като коментира елементи от фабулата, от която тя самата е част, предусеща обратите и проактивно помага на действието да се развие в правилната посока.

Преди всичко фокусът остава върху слашъра – поджанр на филмите на ужасите, който типично се концентрира върху преследването на група хора от кръвожаден убиец и който често стъпва върху определени архетипи и задължителни клишета. Накрая обикновено оцелява невинното момиче, образът на „девицата“. През последните години се наблюдава силен изблик на носталгия по слашърите. Поредици като „Писък“ и „Хелоуин“ се завърнаха с нови филми, правят се и опити да се разкостят експлоататорските им, често сексистки мотиви чрез преосмисляне на жанра като книгата на Грейди Хендрикс „Групова терапия за последни момичета“ и в трилогията на Тай Уест „X”, „Пърл“ и „Максин ХХХ“.

Подобно на последните, „Тийнейджърски секс…“ обръща гледната точка, заменя страха с наслада и превръща сексуалното насилие в удоволствие (дори името на убиеца – Малката смърт – е разговорно нарицателно за оргазъм). Желанието и освобождаването от стигмата присъстват постоянно ту на преден, ту на заден план около темата за приемането на себе си и намирането на комфорт в интимността. В зората на хорър жанра, а и до неотдавна, злодеите притеснително редовно са представяни като сексуално или полово „особени“, дори „извратени“. Шьонбрун се надсмива над тази тенденция, показвайки откъс от филма-във-филма „Лагер Миазма“, но и позволява на героите си да намерят утеха и принадлежност в телата си – победа над социалния натиск да паснеш на обществената представа за самия себе си.

Шьонбрун има изключителната способност да превежда емоциите си на киноезик и да ги предава на зрителя чрез визуални метафори и пластове скрити значения. Целта не е да се обяснят преживяванията, а да ги изпитаме подсъзнателно, извън правилата на киното, на изкуството, на „приличието“. Шьонбрун постига това с комбинация от еклектични естетически похвати, отлично разбиране на историята на кинокултурата и младежки копнеж, подплатен със сънливите синтезатори на композитора Alex G, с когото си сътрудничи за пореден път. Резултатът е искрен, изповеден филм, може би структурно хаотичен, но автентично оригинален като отчетлив пръстов отпечатък на своя създател. Не е ли именно това дефиницията за авторско кино?