ВЕНЕЦИЯ 2022: ВЛАСТЕЛИНЪТ НА МРАВКИТЕ


от
на г.

ВЕНЕЦИЯ 2022: ВЛАСТЕЛИНЪТ НА МРАВКИТЕ

Най-стойностният италиански претендент за „Златен лъв“ е „Властелинът на мравките“ на Джани Амелио (носител на „Златен лъв“ 1998 за „Начинът, по който се смееха“), вдъхновен от „случая Алдо Брайбанти“. Малка разходка из историята, за да се вникне по-добре във филма. През юни 1968 г., докато в света все още текат студентските вълнения и интелектуалците настояват за повече свобода и права, в Италия започва фарсовият процес срещу Брайбанти. Той е запален мирмеколог – храни и изучава мравките, държи ги у дома си в стъклена кутия. Но най-вече е уважаван университетски преподавател, обичан поет, художник, драматург и театрален режисьор със собствена лаборатория. На младини е антифашист, арестуван и измъчван, партизанин и след войната за известен период – член на италианската компартия.

Брайбанти е обвинен, че е обсебил, физически и психологически, един от своите ученици, току-що навършил 18 години, превръщайки го в комунист и в гей, и е осъден на девет години затвор (от които в крайна сметка ще излежи две) по закон за „промиване на мозъка“ от фашистко време, който никога не е прилаган до този момент и който ще бъде отменен като противоконституционен в началото на 80-те. (В италианския Наказателен кодекс престъплението, преследвано от този закон, се нарича „плагиат“ – с думата, с която се нарича и присвояването на интелектуален труд, но в съвършено различния смисъл на идеологическо „поробване“ на друг човек, на влагане на чуждо „съдържание“ в главата и поведението му.) Въпросният ученик, по нареждане на семейството си, е затворен в психиатрична болница и подложен на серия от опустошителни електрически удари, предназначени да му помогнат да се „възстанови“ от това „дяволско“ влияние.

В действителност младежът бяга от авторитарна и фанатична фамилия и решава да следва собствените си наклонности и отива да живее в Рим с Брайбанти. Процесът всъщност е срещу хомосексуалността. Но тъй като тя не е подсъдна, се отупва от прахта и прилага измисления с друго намерение фашистки закон от 30-те. Целта е да се прослави традиционното семейство, неговите морални „ценности“, религията. Много интелектуалци го осъждат и в полза на Брайбанти се намесват Пиер Паоло Пазолини, Елза Моранте, Алберто Моравия, Умберто Еко, Дачa Мараини. Всичките им призиви са напразни. Любопитното е, че режисьорът Марко Белокио, тогава един от защитниците, сега е продуцент на филма.

Позовавайки се на реалните събития, „Властелинът на мравките“ обглежда историята от различни гледни точки, в които наред с обвиняемите са семейства и приятели, обвинители и поддръжници. Филмът инсценира процеса, реакциите на медиите и общественото мнение, мобилизацията срещу него на интелектуалци и млади активисти. Сценарият на Амелио, заедно с Едоардо Пети и Енрико Фава, спазва протоколите от съдебните заседания. Останалото е художествено творчество. Променени са и имената, с изключение на Брайбанти.

Първата част е дълга ретроспекция. Майката и братът на Еторе нахлуват в пансиона, където той и Брайбанти живееят в Рим. После има връщане назад, за да се разбере как е станала първата им среща и раждането на тяхната връзка. Еторе, много успешен дебют на непрофесионалиста Леонардо Малтезе, е истинската жертва на фанатично общество. По време на делото той никога на попада в капана на въпросите, защитава както своя свободен избор на любов, така и невинността на приятеля си. С гордост възкликва в залата и приковава всеобщото внимание: „Процесът е абсурден, защото няма виновен, няма вина“.

Измислен е и журналистът от „Унита“ (орган на комунистическата партия) - единственият, който се ангажира да реконструира истината, усъмнен, че тя се цензура. Той е винаги с шапка на главата и куп вестници под мишницата. Прилича наистина на груб репортер от 60-те години. Дори комунистическата партия е предпазлива, което е видно от конфликта между журналиста, отговорен за проследяването на случая (перфектен Елио Джермано), с неговия дипломатичен директор. Това не възпира „непослушния“ да обобщи: „Този процес наистина е огледалото на Италия в най-изостаналия, най-подлия, най-престъпния ѝ аспект“.

Брайбанти, в отличното изпълнение на Луиджи ло Кашо, е убедителен още с външния си вид, твърде близък до прототипа. Той е мъж, останал момче, прекалено слаб, с голяма глава и черни коси, огромни очила с черни рамки, приличащ много на Пазолини, на когото е връстник. В една от сцените във филма Амелио го представя груб, свиреп, граничещ с арогантност, съвсем не симпатичен. В по-голямата част от действието той е кротък, дръпнат, понякога дистанциран човек, странен тип, който би сторил път и на мравката. Във „Властелинът на мравките“ има само една фронтална голота в дълбочинен кадър и много прегръдки. Сексът е извън камерата. Набляга се на силата на чувствата, моралното напрежение, упоритостта, с която Брайбанти се изправя пред трудностите, без да се огъне. Безпомощен и лишен от свобода човек, но горд и достоен.

Процесът се опитва да превърне обвиняемия в „дявол“, както се вижда от заглавията на тогавашните вестници. Амелио съвсем не желае да направи от Брайбанти мъченик, той показва Италия, изградена върху конформизъм и репресии. Обвиняемият не е светец, но за режисьора е важна темата за хомосексуалността, разбунила духовете в една фанатична държава.

Режисьорският подход е решителен и войнствен. Обвинението срещу Брайбанти е лицемерен начин да се атакува хомосексуалната му връзка с Еторе, която част от италианското обществено мнение все още възприема като непростим скандал. Творбата предлага актуален размисъл за индивидуалните граждански свободи на различните.

Основното качество на филма е кристалната яснота, с която режисьорът разсъждава по случая. „Властелинът на мравките“ надхвърля „случая Брайбанти“, за да покаже Италия, за която все още хомосексуалността е болест, от която трябва да се възстанови и чрез електрошока, на който е подложен Еторе. Културен и поколенчески портрет, който Джани Амелио познава добре, защото го е изстрадал дори на собствен гръб.