ВЕНЕЦИЯ 2022: БАРДО


от
на г.

ВЕНЕЦИЯ 2022: БАРДО

Тричасовият „Бардо, фалшива хроника на шепа истини“ (Мексико) взриви и поляризира мненията във Венеция. Неговият режисьор Алехандро Гонсалес Иняриту работи по филма цели 5 години, той е и съсценарист, продуцент, съавтор на оригиналната музика. За трети път, след „21 грама“ (2003) и „Бърдмен“ (2014, който по-късно спечели „Оскар“ за най-добър филм, режисура и сценарий), ще се състезава за „Златния лъв“ и има сериозни шансове да грабне ако не него, то поне една от останалите главни награди. 22 години след „Кучката любов“ (2000), който го разкри пред света като един от най-големите таланти на съвременното кино, Иняриту снима в мексиканската столица.

Той прави своя „8½“. Бурни аплодисменти посрещнаха режисьора по време на пресконференцията за неговия филм, на която той си пожела „дано свети Фелини ме закриля“. Редом до тях са съсичащи и хвалебствени отзиви. Силверио Гама е известен мексикански журналист и документалист, който живее в Лос Анджелис. След като получава престижно отличие в САЩ за своята професионална почтеност, се завръща в родния си град Мексико, придружен от жена си и двете си деца. Филмът, между мечтата и реалността от заглавието, проследява етапите, които разделят главния герой от церемонията по награждаването.

Привидно рутинно пътуване, което ще го накара да се потопи в спомени, болезнени и потиснати, способни да го доведат до екзистенциална криза, между страха от смъртта и забравата. Силверио поставя под въпрос идентичността си, семейните връзки и е измъчван от спомените си и миналото на своята страна. Именно в него той се опитва да намери отговорите, за да се помири с настоящето си. Неговите страхове изпълват ежедневието му с чувство на объркване и удивление. С емоция и изобилен смях Силверио се бори с универсални, но същевременно интимни въпроси за идентичността, успеха, смъртността, историята на Мексико и дълбоките емоционални връзки със съпругата и децата си. Чувството за вина към произхода на журналиста и съмнението, че се е продал за долари, предизвикват измъчен самоанализ, в който се смесват мъка, политически съмнения и лична параноя.

От колониализма до религията, през войната между Мексико и САЩ от 19. век, от мизерията на телевизионните шоута до постоянната бедност на Южна Америка, филмът завладява публиката със своите аргументи. Многотемието рискува непросветеният в мексиканската история зрител да пропусне важни моменти, върху които Иняриту наистина само се плъзга.

Описвайки живота на журналиста и семейството му, филмът непрекъснато лъже, мами, залага на очаквания, които режисьорът разбива с просто движение на камерата. Непрекъснат танц между реалност и измислица, който има своите корени в самата природа на киното. Подвежда още началният кадър - новородено, което се връща в утробата на майка си, защото не иска да живее в този свят. По-интимна част, най-вълнуващата, включва траура за дете, починало непосредствено след раждането, както и контрасти с другите две деца, подчинени на изборите на своите родители, дори тези за емигрантството.

Портрет на няколко поколения мексиканци, борещи се с въпроса дали да напуснат страната за по-сигурно бъдеще, или да се присъединят към „мъчениците“, които остават. „Бардо“ е епично, визуално зашеметяващо и завладяващо преживяване. Заснет на 65 мм филмова лента от виртуозния Дариус Хонджи (номиниран за „Оскар“ за „Любов“ на Михаел Ханеке), той е смесица от комедия и драма, която продължава стилистиката от „Бърдмен” - дълги план-епизоди, прецизно хореографирани масови сцени, изкривени изображения от широкоъгълните обективи, дълбочинни перспективи.

Филмът е направен с решаващата помощ на „Нетфликс“, които монополизираха Венеция. Подзаглавието подсказва, че дълбоки истини могат да бъдат казани, като се измисли несъществуваща автобиография, която би могла и да е реална. Улиците на град Мексико са пълни с трупове и на печално известния Площад на трите култури главният герой се изкачва по пирамида от тела, на върха на която среща Ернан Кортес, най-масовият завоевател и убиец в историята на тази страна. Тонът е сюрреалистичен от самото начало. Моменти на символика се редуват с поредици от силна визия.

„Бардо“ не е просто техническо и интелектуално упражнение. Той залага много на актьорската игра. Даниел Хименес Качо е блестящ, въпреки успеха си е разяждан от съжалението, че не е имал различен живот и преди всичко не го е посветил на семейството си. Филмът се крепи и на Гриселда Сисилиани - съпругата на Силверио, както и на младите Икер Санчес Солано и Химена Ламадрид - техните деца. Иняриту придава достойнство на семейството, не го свежда до няколко бегли черти. Дава им диалози, които както в сцените на любовта, така и в тези на кавгите извайват колективния образ на задружна фамилия.

Безполезно е да се търси логическа нишка или рационален анализ в този дневник, колекция от мисли, страхове, емоции, между мечтата и реалността, които потвърждават големия визуален талант на Иняриту. Има много идеи със значително въздействие, но понякога метафората галопира, без да оставя време за осмисляне. Три часа пищно, живо и енергично шоу, на моменти арогантно и без задръжки, но способно да разтърси дълбоко, да не те остави безразличен.

Филмът разказва с правдивост и впечатляваща яснота за живота чрез смъртта, той инсценира несигурността на човека, неговото непрекъснато чувство за неадекватност, католическото му чувство за вина, връзката с родителите.

„Бардо“ намира смисъла си именно в своето лутане сред съмненията и страховете на човешкото съзнание, пътува свободен и освободен от всякакво чувство за конкретност. Филмът непрекъснато се трансформира, сякаш самият той е сън, набор от спомени, мечти и желания, реализирани или не, които не знаят къде да се поместят в ума. Няма строен сюжет, той е състояние на духа.