ВЕНЕЦИЯ 2021: ТУК СЕ СМЕЯ АЗ


от
на г.

ВЕНЕЦИЯ 2021: ТУК СЕ СМЕЯ АЗ

За разлика от други години, този път Италия има основателни шансове за „Златния лъв“. Доказа го и филмът на Марио Мартоне, след чиято прожекция се изляха нестихващи и многоминутни ръкопляскания. Те продължиха и на пресконференцията, където изправените на крака журналисти посрещнаха част от екипа на „Тук се смея аз“.

Заглавието е фраза, произнесена от Едуардо Скарпета и поставена на входа на неговата вила, където той прекарва лятото, обкръжен от артисти, приятели и писатели. Едуардо Скарпета (1853-1925) е най-важният неаполитански актьор и драматург, създал театралната династия Скарпета-Де Филипо. За 10 години постига небивал успех. Автор и актьор на 120 комедии, играл в поне 13 неми филма, обожаван в родния си град. Скарпета е ключова фигура на италианския театър от края на 19. и началото на 20. век, един от големите майстори на смеха, водеща фигура на неаполитанската култура, визионер и новатор, все още поставян автор.

Филмът започва с архивни изображения, заснети в Неапол от братя Люмиер през 1897 г. Това кинематографско свидетелство показва колко важен културен център е градът по онова време, пълен с театри и кина.

Освен това Скарпета е много одумван заради четирите си жени (само една от тях е законна съпруга) и деветте си деца от тях, само три законни, някои от останалите никога непризнати. Мартоне споделя, че е бил подтикнат да направи филма заради отхвърляното бащинство, което белязва много живота на тримата Де Филипо - Титина, Пепино и Едуардо. Едуардо Де Филипо е многократно поставян и в България. Той никога не назовава Скарпета „баща“, но винаги определя родителя си като „велик актьор“, сякаш това величие надхвърля фамилната връзка между двамата. Мартоне представя параболата на Едуардо Скарпета - от върха на славата към булеварда на залеза.

Успехът на големия комик го прави много богат. От скромен произход, той се утвърждава благодарение на комедиите си. Създава маската на Феличе Шошамока - тя е мизерията, разсмиваща хората, която измества Пулчинела в Неапол. Театърът е неговото съществуване и цялото му семейно ядро от съпруги, спътници, любовници, законни и извънбрачни деца гравитира около него.

Живот, посветен на сцената, който му донася успехи, но и противоречия. Във филма се преминава плавно от сцената в кухнята, от театъра в дома, като завесата се слива със завесите на многото прозорци в огромния палат. За Скарпета всеки ден е акт от една и съща безкрайна комедия, особено в неделя с обяда с голямото семейство, където се чуват шеги, песни и той се наслаждава на своите наследници. Тиранин, когото те обичат, но и от когото треперят.

Филм, белязан от раждания и дебюти, триумфи и освирквания, завист и обиди. С ужаса на провала и зависимостта на всеки артист от публиката. Мартоне режисира неистова популярна комедия и представя блестящо една отминаваща епоха с актьор в прекрасна форма като Тони Сервило. Неговият Скарпета е господар и гигант в оригиналната реконструкция на периода. Подобно на театрална комедия, „Тук се смея аз“ е сниман основно в интериори. Сценарият на Марио Мартоне и Иполита Де Маджо се базира на богата документация, но също и на измислени подробности - сякаш това, което виждаме на сцената, е въображаем роман, написан от Едуардо Де Филипо.

Темата за отреченото бащинство витае във филма през погледите на децата на сцената, през неизказаното. Скарпета е обрисуван по-скоро като мъж с желание за отмъщение и изкупление, с дълбока отдаденост на театъра и смеха, които успява да предаде на децата си. Патриархът наистина злоупотребява, но и създава семейна трупа, много театрални текстове за нея и парадоксът любов-омраза се преплита, повтаря, преобразува.

На Скарпета не му стигат богатството, славата, дори възхищението на самия Максим Горки. Безкрайното му его го подтиква да предизвиква недосегаемите. Иска разрешение от Габриеле Д’Анунцио да пародира неговата драма „Дъщерята на Йорио“ в „Синът на Йорио“. Срещата между двамата е един от ключовите епизоди във филма. Тя става в бурна нощ, в лятната къща на поета, който не му казва нито „не“, нито „да“. Пиесата е представена в Неапол, на неаполитански диалект, през декември 1904 г. Вечерта в театъра избухва скандал: представлението е прекъснато от освирквания и обиди, повдигнати от поетите и драматурзите на новото поколение. Пародията се проваля и разкъсва идиличните дотогава отношения на Скарпета с публиката му.

Той е осъден за плагиатство от самия Д’Анунцио. Така започва първото историческо дело за авторско право в Италия. Годините на процеса са толкова изтощителни за комика и за цялото семейство, че деликатното равновесие, което ги държи заедно, е на ръба на провала. Жените във филма не са покорни - те работят, учат, качват се на сцената. Изправят се срещу Скарпета, за да укротят силната му личност. Дори единствената му съпруга уточнява, че е наясно с всички негови деца.

Точно както Пулчинела е изместен от Феличе Шошамока, така и Скарпета и неговият театър започват да се сриват, когато вариетето и киното предлагат забавления, по-близки до нуждите на публиката. Времето започва да му иска сметка. Една вечер многолюдният дом е притихнал и празен. Децата вече са навън, пораснали и нетърпеливи да намерят свой собствен път, а не просто да аплодират избора на баща си. Скарпета напуска сцената на апартамента и се впуска меланхолично и самотно през уличките на Неапол. Пристига на тераса, където тече вечеря с една от любовниците му, роднини и приятели, в смях и спокойствие. С неговото идване настъпва тишина, бърборенето става принудително и натрапчиво.

Всичко в живота на Скарпета изглежда разбито, но с голям актьорски номер той успява да оспори съдбата си и да спечели последната си битка в съда срещу Д’Анунцио. Целият епизод приковава вниманието с група нови автори, настроени срещу него като узурпатор на италианската литература. Единствено Бенедето Кроче е солидарен със Скарпета и защитата на философа навежда на задълбочен размисъл върху авторското право. Изкуството му започва да изглежда остаряло, а хора, смятани от него за приятели, му обръщат гръб. Неслучайно Скарпета по-късно решава да се оттегли от сцената.

Тони Сервило, обратно, винаги е живял на сцената със света на Едуардо Скарпета и Едуардо Де Филипо, той е тяхното огледало, както подсказва и първият кадър с него. Зад грима актьорът прикрива сексуален мъж, авантюрист, който притежава и презира жените. После идва бащата и съпругът. Изкусителната възможност да изиграе герой, който празнува живота чрез смях, е твърде голяма за неаполитанския актьор, който прави отлична интерпретация. Тя е строга, но и искрена. Театърът и семейството се оглеждат един в друг. Първата сцена със Скарпета е в театър, последната - в съда, станал театър, където поразителният Тони Сервило помита всички.

Мартоне създава с бавни темпове амбициозна и трагична кинематографична творба. Интимен и игрив, филмът показва повече поражението, колкото завоеванията. Връзката бащи и деца е повече сценична, отколкото човешка. Отдавна не е правен филм, който чрез киното така искрено и омайно да се обяснява в любов към театъра.