ВЕНЕЦИЯ 2021: СЪБИТИЕТО


от
на г.

ВЕНЕЦИЯ 2021: СЪБИТИЕТО

Две „мъжки момичета“ си подават ръка, за да сътворят един само привидно женски филм. Първата е френската писателка Ани Ерно, която издава през 2000 г. своя автобиографичен роман „Събитието“ и изповядва личния си опит на прекъснала бременността през 1963 г. 23-годишна студентка по време, когато абортът е забранен във Франция. Ще се узакони едва през 1975 г.  Втората - Одри Диуан, също е писателка, журналистка, издателка, сценаристка, от френско-ливански произход. Тя прави от романа на Арно своя втори филм „Събитието“.

„Излязох от прожекцията на филма много трогната - признава Ерно. - Единственото, което казах на Одри Диуан, беше: Направили сте истински филм. Преди двайсет години в края на книгата си написах, че това, което ми се случи през тези три месеца, е „тоталният опит“ на тялото ми от онова време“. Двете жени обсъждат дълго и предварително сценария. Ерно изживява отново миналото си, дава на режисьорката по-точна представа за политическия контекст, за да може тя да разбере страха, който завладява жените в момента на вземане на решение.

„Събитието“ показва 12-те седмици от 1963 г., в които студентката Ан търси изход от нежеланата си бременност в нелегалност и самота. За нея в този момент е по-важно да завърши, за да постигне и мечтаното социално положение, по-високо от това на родителите си (ролята на майката е поверена на Сандрин Бонер). Плановете ѝ за бъдещето изведнъж се срутват. Наближават изпитите за завършване, увеличават се седмиците на бременността. Всички ѝ блъскат вратите в лицето. В онова време във Франция по темата не може да се говори и споделя дори и с приятелки, за да се избегне ситуация, която би могла да доведе до присъди от обществото и затвор. Пред себе си Ан има само стени: момчета и бягството им от отговорност; учителят, който подчертава спада в успеваемостта на доскоро блестящата ученичка.

Разказвателно филмът се доближава до английския „Вера Дрейк“ на Майк Ли (носител на Златен лъв от фестивала във Венеция през 2004-та), но този път историята е видяна от другата страна – тази на търсещата помощ жена, а не на помагащата ѝ нелегално. Без изрични исторически препратки Диуан проследява Ан в борбата ѝ с времето, с броя на седмиците, които бележат неуспехи, докато страхът нараства. Насилието е не само физическо, но и психологическо: героинята наблюдава промени в тялото си, ден след ден, но не може да сподели с никого; вижда как приятелите ѝ продължават живота си, докато тя рискува да се откаже от всичко. Режисьорката се фокусира повече върху преките и непосредствени последици от укриването, което значително намалява идеологическите последици, пренебрегнати съзнателно или не.

Диуан разследва заобикалящата среда капан - приятелките, които избягват Ан; момчетата, които „опитват“ подло или бягат от отговорност; гинеколозите, които вдигат ръце или измамно предписват лекарства против аборт; семейството, което не знае, както и преподавателите. Мъжете, млади и не толкова, са от решаващо значение за развитието на Ан. Режисьорката не ги осъжда, а ги представя като продукт на тяхното време. Жан, един от приятелите ѝ, се опитва да я целуне и казва: „Няма риск, вече си бременна“, с което демонстрира пълно непознаване на „другия пол“ във Франция през 60-те години. Тогава отговорността за бременността е само на жената. Лекарите, с които се сблъсква Ан, не мислят еднакво за аборта. Въпреки че сред тях никой не се съпротивлява открито на закона, не всички осъждат деянието и решението на студентката.

Между другото, думата „аборт“ е толкова опасна, че никога не се споменава във филма, тя е пълно табу. Ан крие страданието си и се самоунижощава вътрешно.Тя се опъва срещу срама, изолацията, присъдата, реалния риск да отиде в затвора. На въпроса на един от университетските преподаватели, защо се смята за излекувана, Ан отговаря „бях болна от онази болест, която те принуждава да останеш домакиня“.

Има сълзи, кръв, бледност по лицето ѝ. Отчаянието е съзнателно (продажбата на предмети и книги, за да събере пари за аборта) или неконтролирано. В една от най-силните сцени Ан плува в морето, за да избяга от приятели, както и от самата себе си.

Стилистиката на „Събитието“ определено е подчинена на идеята за потайността и избягването да се шуми около неудобен проблем и в това е чарът на филма. Всичко е преживяно чрез ума, но най-вече чрез тялото на главната героиня.

Жестовете са по-важни от историята. Те са в нервните движения на Ан, в очите ѝ, изпълнени със страх и срам, в погледите към променящото се с течение на седмиците тяло. То е обглеждано по различен начин - с неспокойство от Ан, която стига до самоиздевателство, за да се освободи от нежелания плод;  безразлично от лекари, за които е само обект на работа; загрижено от жената, която наистина иска да помогне на мадото момиче. В тялото се отразяват личната драма, състоянието на жените, затвореното френско общество от началото на 60-те години. В този точен портрет няма място за поетичност, сцените са по-често сурови.

Дишането е много важен акустичен елемент, който филмът непрекъснато обиграва. Облекчителните въздишки на Ан са плътски образ на емоциите ѝ: тя или затаява дъх, или се задъхва, или се отприщва от радост. Тялото ѝ подсказва как да се владее. Или пък тишината като материален и емоционален израз на мълчанието. Нищо не трябва да се казва или чува по онова време. Затова и Ан потиска страданието си. Предпочита вътрешната борба. Има няколко проблясъка на светлина, когато щастливото семейство на Ан се смее на масата. Реализмът остава само в обстановката.

По-голямата част от филма е през погледа на Ан - стъклени очи на човек, направил избор, който отстоява докрай. Тя е твърда и решителна. Младата актриса Анамария Вартоломеи е много точна, замръзнала от удивление и ужас, когато научава, че е бременна. На лицето ѝ е изписано неверие. Филмовият формат 1.37, използван от Диуан, прави света на Ан стеснен и стегнат, но в същото време позволява на режисьорката да установи по-интимна връзка с нея, да постави лицето ѝ на преден план, да открои и най-незабележимата емоционална реакция.

Камерата се отъждествява с актрисата, тя е Ан, а не я гледа. Поставена е зад нея и открива в реално време какво се случва зад заключените врати на лекарските кабинети. Операторът Лоран Танжи следи ритъма на героинята, движенията на апарата съответстват на нейните. Камера и актриса са в удивителен синхрон, по което е работено много, както признава Диуан. В центъра на филма е характерът, а не декорът. Зрителят преживява с Ан. Нищо не трябва да разсейва от нея освен понякога изненадващото влизане в кадъра на други персонажи.

„Събитието“ е добре структуриран, без да е реторичен. Естетиката му е съвременна, граничеща с документалността. Режисурата е стабилна, без излишни думи, избягва да превърне страданието във вулгарен спектакъл. Филмът засяга дълбоко политически проблеми за жените и въпреки че от описаните събития са минали 60 години, те все още запазват смразяваща истинност. Понякога е необходимо да се поемат рискове и Одри Диуан успява да придаде на „Събитието“ болезнена поетична интензивност. Затова и филмът стана едно от събитията на Венеция.