ВЕНЕЦИЯ 2020: ВРЪЗКИ ЗА ОБУВКИ


от
на г.

ВЕНЕЦИЯ 2020: ВРЪЗКИ  ЗА ОБУВКИ

От много години кинофестивалът във Венеция не беше се откривал с италиански филм. Извънконкурсният „Връзки за обувки” на Даниеле Лукети има тази чест и привилегия и беше дългоочакван. Режисьорът се завръща на Мострата 22 години след филма си „Малки майстори”.

Първоначалният кадър с едър план на връзки за обукви на танцуващ човек заявява прякото и преносно значение на заглавието. Груповият танц символизира повтарящ се кръг, съставен от стъпки напред, стъпки назад, приближаване и отдалечаване на протагонистите, които се движат и са все още активни. Направен по едноименния роман на Доменико Старноне, един от съсценаристите, филмът започва в Неапол в началото на 80-те години. Двойката Алдо (Луиджи ло Кашо) и Ванда (Алба Рорвахер) заедно с двете си деца се прибират, привидно доволни, от празник. Сцените от един семеен живот продължават, бащата - радиожурналист, чете Джани Родари, за да приспи малките палавници. И изведнъж съобщава на жена си, че има връзка с друга жена. На Алдо се пада физическото движение във филма - той снове между Неапол и Рим, където работи. На Ванда е отредена статичността в пространството, но тя е компенсирана от нейната непрекъсната говорилня. Авторите сякаш искат да напъхат всички думи от романа в сценария и в нейните уста. Така ще остане и докрая, героинята няма да се освободи от своите монолози и нападки - за чувството за лоялност и дълг, за предаността към семейството, за вярност към поетия и от двамата договор при сключването им на брак като съвсем млади. Алдо също се мъчи да обясни какво точно му липсва  и какви са предимствата на любовницата му освен младостта ѝ, разбира се. Връзките започват да се разхлабват. Между тях остават децата - Сандро и Ана, свидетели на всекидневни разправии, на истериите на майката (такива са почти всички роли на Алба Рорвахер).

Задушаващият се в брака си журналист е преместен в Рим, в средата на третата от триъгълника, с намерението да преоткрие себе си. Но и там го чака говорилня, която бие по съвестта му и задълбочава угризенията. Децата се люшкат между майката, която дори се хвърля от прозореца от отчаяние, но чудно как раните и потрошените кости не оставят никакъв белег върху тялото ѝ, и бащата, който не знае какво да прави с тях в дните, които му се полагат да ги види. Връзките за обувки продължават да се обиграват в измисления от майката капан. При една от срещите тя подсказва на децата да попитат баща си как така е успявал да им завързва обувките здраво, докато са живеели заедно. Желае  да ги приближи до него, а и да подскаже, че над всичко стоят семейните връзки.

Алдо не връзва обувките си като другите, той има свой собствен метод: прави два взаимно усукващи се възела, символ на неговия двойствен живот и постоянната му нерешителност. Възел, създаден от самия него, и който не иска или не може да развърже.

И в устата на малките са сложени изрази, прекалено неправдоподобни за възрастта им. Актьорите са стараят да раздвижат изкуствените и неестествени диалози и да ги превърнат във филмово действие, но остават ограничени в режисьорските изисквания. От време на време преобладаващите едри планове са осветени сполучливо и улавят вълнения и емоции.

Монтажът също невинаги успява да свържето двата времеви пласта на действието. Защото не след дълго то се пренася десетилетия по-късно. Застаряващите вече герои, странно как и защо са все още семейство, а ролите са поверени на други актьори: Ванда е Лаура Моранте, Алдо е Силвио Орландо. Те все така се нараняват, обясняват, оправдават. Дори името на котката - Ла бес (съкратено от "бестия", което на италиански означава "звяр"), която се мотае из краката им, не е случайно. То ѝ е дадено от завърналия се Алдо в знак на разкаяние и угризение. С напредването на действието движението е изместено от погледа, пасивността, наблюдението, умората от еднообразието. Лукети пренася историята напред-назад във времето, оцветява този ридаещ разказ за раздяла и помирение. Чрез това движение нагоре и надолу се мъчим да опознаем главните герои, двама дълбоко нещастни хора, отдавна спрели да говорят помежду си. Но и двамата изпитват нужда да повярват отново, въпреки злото, което си причиняват, че стоенето им под един покрив и в едно легло е възможно.

Децата са третата гледна точка на семейното шоу. Отначало те са пасивни свидетели, после стават активни участници. Техният живот също е повлиян от родителската схватка. Дъщерята (Джована Медзоджорно) е толкова отвратена, че не иска да има поколение. Нейната реплика: „Единствените връзки са онези, които нашите родители си създадоха, за да се унижощават взаимно“, обяснява това ѝ решение. Синът (Адриано Джанини), изглежда, повтаря стъпките на баща си по отношение на брачната вярност. Именно те, които като малки не знаеха да си завързват обувките, вече като зрели хора си отмъщават по своеобразен начин и на финала развързват възела на мистериозната история. Може би единственият начин за спокойствие е да се разкъсат, а не да се разхлабят връзките, и да се носи обувка, може би не най-подходяща, но поне удобна.