Фестивали
Андрей Кончаловски

ВЕНЕЦИЯ 2020: СКЪПИ ДРУГАРИ


от
на г.

ВЕНЕЦИЯ 2020: СКЪПИ ДРУГАРИ

Андрей Михалков Кончаловски е обичан от Венецианския фестивал, на който е показал 7 свои филми и два пъти е печелил „Сребърен лъв“ за режисура - за „Белите нощи на пощальона Алексей Тряпицин“ (2014) и за „Рай“ (2016). Музата му, актрисата Юлия Висоцка, обясни шеговито на пресконференцията причината - Кончаловски, зодия Лъв и наградата „Златен лъв“ на Венеция взаимно се привличат.

„Скъпи другари“ тръгва от разстрела на работници в локомотивния завод в Новочеркаск, Донска област, през юни 1962 г. Те стачкуват за намаляване на цените на продуктите и увеличаване на заплатите. Правителствена комисия вкарва армията в града (както това ще стане с познатите на цял свят няколко години по-късно танкове в Прага през 1968-а) и започва масово убийство. Режимът задържа, наказва, потиска и осъжда неподчинените.

Първото официално разследване започва 30 години по-късно, през 1992 г. Случаят е приключен през 1994 г., виновниците вече са покойници и не са осъдени. По официални данни са убити 26 души, ранени са 87, 7 са със смъртна присъда, 105 - с години лишаване от свобода. По-късно всички те са реабилитирани. Един от изследователите на случая, генерал Юри Баграев, е консултант при написването на сценария.

Отначало филмът изглежда пропаганден. Кончаловски бързо надскача конкретния исторически факт и в черно-белия си филм, за да подсили достоверността на ставащото, във формат 4:3 (оператор Андрей Найдьонов), се съсредоточава върху терзанията на главната героиня.

Усещането за колективност, понятието „те“ отстъпва на заден план и в пространството влиза „аз“, индивидът. Людмила е тази, която иска да разбере какво всъщност става, води монолог-диалог със себе си.

Тя, убедената комунистка, партийната работничка, отговаряща за идеологическата дейност, вярната на идеите на Сталин, по когото непрекъснато въздиша, осмисля всичко. Отначало се възмущава искрено от „предателството“ на работниците, хока ги „как може в Съветския съюз да се гладува?“, упорито застава зад държавното решение за военна намеса. В касапницата изчезва дъщеря ѝ и светът на Людмила се преобръща само за 24 часа. Тя е свидетел на чистки, арести, разпити и погребани безименни хора в общи гробове. Променя се и походката, прическата, дрехите, гласът на актрисата Юлия Висоцка, една от малкото професионални изпълнители във филма. Това безспорно е най-доброто ѝ превъплъщение от всички в творби на съпруга ѝ Кончаловски.

За последните си филми режисьорът предпочита непрофесионалисти. Бащата на героинята е бивш казак, говори на диалект. В горещите юнски дни той изпитва нужда да облече старата си униформа, за да потвърди, че няма илюзии. В една от изумителните сцени бащата доказва с писмо на младата си наследница, че подобни зверства са извършвани още през 1922-1923 г. и нищо не се е променило. Кончаловски не се бои да нападне дори нобеловия лауреат Михаил Шолохов и неговия роман „Тихият Дон“. Героинята се защитава до последно, не иска да се поддаде на вътрешната трагедия, катарзиса, слома (от рус. - място, където нещо е счупено). Тя води борба между себе си и системата, между себе си и държавата. Започва рисковани и безмилостни търсения - въпреки блокадата на града, на арестите, на вечерния час. Сблъсква се с неща, които само си е мислила, че познава. Срутват се идеалите ѝ. Филмът е и за разрива между три поколения, живеещи под един покрив - бащата, който гледа към казашкото си миналото, дъщерята, която е в недоумение от отвратилото я настояще, и внучката, която не вижда бъдещето си.

Обстановката на самия съветски живот е много детайлно възпроизведена: патологичният страх на партийните лидери да не изневерят на заповедите „отгоре“; обсъждането на въпроса „да се стреля или не“; прикриването на следите от разстрела чрез миенето на кървавия асфалт и последвалото го бетониране, за да може отгоре само след няколко дни безметежно да се танцува под команда; изтезанието на хората да подпишат, че случилото се е „държавна тайна“, и заплахите от последствията, ако проговорят. Разклащат се устоите и на други персонажи, от устата на един от тях дори се изплъзва „изглежда, че нашият социализъм също е държавна тайна“. Запомнят се лица, преминаващи само за минути в кадъра, изразителната масовка. Художниците по костюмите и гримьорите разработват за всяка роля с историческа точност облекла, обувки, аксесоари и прически, така че всички подробности за външния вид на героите да изглеждат автентични. Прецизността на Кончаловски е безупречна. Сатирата му е бичуваща: по телевизията непрекъснато текат репортажи за успехите на съветската страна, портрети на Никита Хрушчов са навсякъде.

Режисьорът не щади гротеската и в собствената си биография. Филмът започва с химна на Съветския съюз, написан от бащата на Кончаловски, поета Сергей Михалков, и свършва с патриотичната песен „Пролетен марш“ пак по негов текст от музикалната комедия „Пролет“ (1947) на Григорий Александров. Припевът е: „Другарю, другарю, в труд и в бой пази беззаветно своето Отечество! С теб е великият съветски народ!“.

Самият Кончаловски признава: „Със „Скъпи другари“ исках да направя филм за поколението на родителите ми, което воюва и оцеля във Втората световна война с лозунга „за Отечеството, за Сталин“. Исках да покажа как историята разкрива непреодолимата пропаст между идеалите на комунизма и драматичната реалност на фактите. Филмът е почит към чистотата на онова поколение, към неговите жертви и предадени идеали“.

И така, скъпи другари, методите във вчерашния Съветски съюз и днешна Русия въобще не са се изменили. Доказателство е случаят "Алексей Навални".