ВЕНЕЦИЯ 2020: СЕСТРИТЕ МАКАЛУЗО


от
на г.

ВЕНЕЦИЯ 2020: СЕСТРИТЕ МАКАЛУЗО

Седем години след дебютния си филм „Улица Кастелана Бандиера“(2013) Ема Данте - писателка, актриса и театрална режисьорка, родена в Сицилия, отново се състезава за „Златен лъв“. „Сестрите Макалузо“ е по едноименната ѝ пиеса,  копродукция с Авиньонския фестивал, за която получава награда на критиката, наградата "Юбю" за най-добра режисура и за на-добър спектакъл на 2014 г.

От филма не личи, че е театрална адаптация. Действието  се случва в Палермо и проследява историята на пет сестри от детството, през зрелостта, до старостта им. Режисьорката не се интересува от техните родители, нито от професиите им, „омъжва“ само една от тях и показва за минути съпруга и сина ѝ. Събира това женско царство в дома, където са израснали - горен етаж в покрайнините на Палермо. И той става шестото действащо лице, допълнено специално за филма и отсъстващо от пиесата на режисьорката сценаристка.

Апартаментът бележи отминаващото време както за израсналите и все още живеещи там, така и за отишлите си. Началният кадър е дупка в стената, която сестрите (между 9 и 18 години) пробиват. Не се вижда какво има от другата страна, но започваш да си пробиваш път към техния живот. Дупката е и символ на отворена и никога незараснала рана. В първата част на филма - детството, едната от сестрите умира. Докато другите растат по-нататък, тя си остава все онова деветгодишно дете, което се появява в спомените им. Същият подход използва Ема Данте и при зрелостта, когато ги оставя друга сестра, болна от рак, неосъществила мечтата си да стане балерина, но останала вярна на дома. И тя витае непроменена сред живите, но с посребрени коси сестри, облечена като бял лебед, който чете откъс от книги. А те не липсват в израстването и изграждането на децата - чуваме откъси от Ориана Фалачи, Анна Мария Ортезе, че дори и монолог от „Братя Карамазови“ на Достоевски.

Пълните с енергия и мечти момиченца растат и настъпват неизбежните конфликти между тях. Пак остават свързани помежду си, но различните пътища ги поотдалечават с напредването на годините. Едната от тях е непоправима истеричка, другата непрекъснато сменя любовниците си, третата е задомена навън и далеч от Палермо.

Режисьорката не ни спестява и спречкванията им, омекотени от вестта за неизбежната кончина на една от тях, вече жена. Изливат се недоволства и разкаяния, камерата се движи около променените им лица. „Ако ме беше послушала, всичко щеше да бъде различно, беше такъв хубав слънчев ден‘”, казва една от тях, връщайки се към трагедията на плажа.

Ролите на петте сестри, на различни етапи от живота си, се изпълняват от различни актриси. Идеята за състаряването чрез грим е чужда на Ема Данте и експериментът ѝ да владее общо 12 изпълнителки е убедителен.

В „Сестрите Макалузо“ не става дума за духове, за отмъстители, които се завръщат, а за присъствия, които остават. От началото до края на филма апартаментът е пълен с устойчиви предмети, направени от мъртвите или принадлежащи им: полилея, масата, двойното легло, прозореца.

Виждаш как времето е минало през тяхното използване: парчетата от една чиния са залепени; на надраскания под има жлеб; винаги идентична през годините, ваната е натрошена на едно и също място; дръжката на вратата все остава в ръцете, когато я отваряш или затваряш, но никой никога не се е занимавал или не е искал да я оправи. Дори влошаването е необходимо за домашния баланс на семейството. На последния етаж в апартамента им петте сестри от години извършват същите жестове, използват същите предмети по един и същи начин като усвоена партитура.

По време на нервните си кризи истеричката би искала да унищожи всичко: „Този ​​фотьойл трябва да умре преди мен“, но в крайна сметка се отказва и го оставя на мира, разположен на същото място в стаята от десетилетия. Червилото се слага по един и същи начин на всяка възраст, по мърдането на устните се разбира коя сестра на младини чете книгите.

Докато го има домът, съществуват и сестрите. Дори когато те физически не присъстват в него или са извън кадъра, той ги наблюдава с празнотата си и говори за тях. Три срещи със смъртта стават там. В началото апартаментът е пълен с деца, докато на финала е опразнен и от остарелите сестри. Изглежда разсипан и изтърбушен. Сенките от картините по стените, осветени в черно-бяло, са финал на излетялото време.

Летят непрекъснато из дома и гълъбите - препитанието на децата с години, тяхната връзка с миналото, но и техните закрилници в настоящето. И те, като хората, се връщат в гнездата си, мътят яйца, което е символично поднесено от Ема Данте.

Своеобразната устойчивост на тела, движения и предмети във времето е едно от качествата на „Сестрите Макалузо“. Филмът е само привидно тъжен, премерен е между детската наивност, неуравновесената зрялост и старческата мъдрост на своите героини. За всяка възраст е намерена цветовата гама - от бликащото южняшко слънце в началото до сивия дъждовен ден в края. Актрисите, повечето от които непрофесионални, са споени като истински сестри. Ема Данте е успяла да предаде кинематографично атмосферата и чара на известната картина на Густав Климт „Трите възрасти на жената“.